— От секса?
Една сълза се търкулна по лицето й.
— Не бива да го правим отново. Можеше да те убия.
— Но не го направи. Атакува възглавницата. — Вида на разкъсаната възглавница го накара да трепне.
— Трябваше да захапя нещо. — Още сълзи се спуснаха по страните й. — Не мога да позволя да останеш с мен. Прекалено съм опасна.
Усети как сърцето му спира:
— Ще измислим нещо. — Това не можеше да се случва. Не можеше да я изгуби сега.
— Не! — Тя извърна глава. — Искам да си вървиш. Веднага!
Почувства се, сякаш сърцето му е хвърлено в кофа с киселина и не му е останало нищо друго, освен съсухряща, разяждаща болка. Обмисляше да спори с нея или да я умолява, каквото и да е, само да я запази. Но тя дори не го погледна.
Едно последно перце полетя към леглото, приземявайки се до окървавения чаршаф. Той погледна към разкъсаната възглавница и осъзна, че тя беше права. Можеше да го убие. Отправи се към вратата и излезе.
Остин не можеше да остане в пентхауса. Спалнята му напомняше твърде много за Дарси. Ароматът на шампоана й се бе пропил във възглавниците и правеше съня му невъзможен. Той взе метрото до апартамента си в Гринуич Вилидж. Но дори тогава не успя да избяга от болката и спомените.
На следващия ден отиде в офиса. Не бяха изминали и пет минути, преди да осъзнае колко трудно ще му бъде да продължи да работи за ЦРУ. Вече не можеше да води борба срещу всеки вампир с убеждението, че до един са лоши. Трябваше да накара Шон да разбере, че единствено Бунтовниците нападаха хора. Ако можеше да насочи вниманието на екипа от операция „Колове“ към Бунтовниците и да го откъсне от миролюбивите вампири, тогава щеше да си струва да запази работата си.
Ема спря до бюрото му и го огледа внимателно.
— Изглеждаш уморен. Сигурно е доста трудно да бъдеш най-сексапилният мъж на планетата.
— Изтощително е.
Тя изсумтя.
— Е, събуди се, любовнико. Шон иска с Гарет да сте в конферентната зала до пет минути.
Остин простена. Шон вероятно искаше да му докладва за риалити шоуто и ДВК. Никой от тези вампири не бе заплаха за човечеството. Дори огромният Ото не беше такъв, на какъвто се правеше. Той се приближи до бюрото на Гарет.
— Как върви?
Гарет вдигна поглед.
— Работя върху списъка ми с участниците. От къде беше Реджиналд?
Остин се намръщи.
— Реджиналд? Той вампир ли е?
— Да, така мисля.
Остин въздъхна.
— Не мога да си спомня. Мисля, че вампирите са бърникали в паметта ми.
— Наистина ли? — Очите на Гарет се разшириха. — Кога се случи това?
— Не зная. Ако са изтрили паметта ми, как бих могъл да си го спомням?
— О! — Гарет отмести поглед отново към книжата си. — Спомних си тези имена.
— Може ли да видя списъка ти? Може би ще ми помогне да си размърдам паметта.
— Разбира се. — Гарет му подаде листа хартия.
Остин прегледа списъка с имена. Ако това е всичко, което е открил, докато е работил под прикритие, Гарет очевидно не се е трудил много усърдно.
— Нямаш фамилиите им. Ще бъде трудно да ги намерим.
Гарет сви рамене.
— Никога не сме знаели фамилните им имена.
— Сигурен ли си? — Остин повдигна вежда. — Или са изтрили и твоята памет?
Гарет изглеждаше объркан.
— Не зная.
— Откри ли къде е Шана?
— Не. — Гарет се изправи бавно. — Или може би съм я открил, но са го изтрили от спомените ми.
— По дяволите. — Остин смачка хартията в юмрука си. — Шон очаква от нас да му дадем подробни доклади, но не можем да си спомним кой знае колко много.
— Но аз си спомням. Спомням си пентхауса и петте дами от журито, и…
Остин слушаше, докато Гарет скачаше от мисъл на мисъл и после се промъкна в главата му, без той дори да забележи. Остин не можеше да трие спомени като вампир, но със сигурност можеше да разбърка паметта на някого чрез проектиране на противоречиви образи. Гарет спря да говори и затвори очи, когато съзнанието му се препълни с мисловните картини, които Остин му изпращаше.
— Хей, добре ли си?
Гарет потърка челото си.
— Доста е горещо тук.
— Може би си болен от нещо. Или може би това е просто резултат от вампирското ровичкане в главите ни.
— Да — кимна Гарет. — Би могло да е от това. — Той се запъти към конферентната зала.
— Идвам веднага. — Сърцето на Остин ускори ритъма си, докато се насочваше към машината за унищожаване на документи. Беше много лесно да обърка Гарет, но все пак това да бърника в главата на колега агент, твърде много приличаше на предателство. Но какво можеше да направи той? Не можеше да позволи на Шон да унищожи добрите вампири.
Сложи списъка на Гарет в машината и натисна бутона. Дявол да го вземе. Току-що се бе превърнал в двоен агент.
Той се втурна към мъжката тоалетна и изплакна лицето си със студена вода. В продължение на няколко секунди дишаше тежко, докато се успокои. След това тръгна към конферентната зала.
Гарет беше лесен за манипулиране. Шон Уилън обаче не.
Когато влезе в стаята, кимна на Гарет и Шон.
— Добро утро. — Той затвори вратата.
— Закъсня. — Шон беше седнал начело на масата. Гарет седеше отдясно с приведени рамене.
Шон почукваше с върха на писалката си по масата.
— Имаме проблем.
— Да? — Той се приближи към тях.
