Вечен лед полностью

СТРАЖЪТ БЕШЕ ЗАМРЪЗНАЛ ВЪВ ВЕЧНИЯ ЛЕД. Наежвам се, барабаня. Вече идвам. Случайно. Случайно. Слушай! Дрозд. Разпукни се. Разчупи се. Разцепи се. Разкрий се. Идвам. Отвъд леда на световете, които съм познавала. Връщам се. Той. Дрозд. Духът, движещата сила. Да проправя пътя. Ела! Няма да преча на срещата. Приеми я. Разтвори се. Успокой облаците, обуздай вятъра. Никой да не смее да се противи на преходното ти завръщане, моя убийствена любов. Сякаш беше вчера. Шепа камъни… Ела с песен, зареден от топлите места. Гледах непроменените ти черти. Проправям пътя. Ела при мене. Недопуснат до съединяването. Аз… Опасала глобуса, събуждала съм се навсякъде, за да те срещна. Освен тук — тук, на това специално място, подчертавам; помни движещата сила на мястото, откъдето започна всичко, мой Пол с кървави ръце, моя любов, ти зовеш, завърнал се за последно сбогом, ледена целувка, огнено докосване, сърцето замира, кръвта застива, душата замръзва, прегръдка към света и моята омраза към твоето изплъзващо ми се тяло, неуловимо цяла дълга година. Ела на мястото, където то е чакало. Отново се раздвижвам, ток пробягва по гръбнака ми, зад замръзналите ми очи, чакам и се стоплям. При мене. При мене. Сега. Чуруликай и щракай с пръсти, настръхвай, барабани. Плазовете драскат по снега, по сърцето ми. Режи.

ПОКЛОНЕНИЕ. Той се отклонява, завива, бави се сред разръфаните издатини — паднал лед, натрупан на купчини лед — в полята, където планина и ледник се борят в забавен каданс под акомпанимента на случайни пукащи и звънтящи звуци, удари, тътнежи и потракването на духаните от вятъра ледени кристали. Тук повърхността е и нацепена, и твърде неравна. Пол изоставя шейната си. Закрепва за колана пакета си, закотвя шейната и тръгва пеша.

Отначало върви бавно и внимателно, но старите му рефлекси се възстановяват и скоро тръгва по-бързо. Докато се придвижва от ярката светлина в сянка, минава покрай ледени форми като гротескни статуи от стъкло. Склонът се е променил, не е такъв, какъвто го помни, но чувства, че е на прав път. И надолу, надолу, и надясно…

Да. Онова по-тъмно място. Каньонът или блокираният пасаж — каквото там беше. И това изглежда правилно. Леко променя посоката. Вече се поти под защитните си дрехи и дишането му се учестява, щом ускорява крачки. Зрението му се замъглява и за миг, някъде между сиянието и сянката, той сякаш вижда…

Спира, за миг се олюлява, после поклаща глава, изсумтява и пак продължава.

Още сто метра — и вече е сигурен. Тези каменисти ридове на североизток, твърдите като диамант снежни поточета между тях… Вече е бил тук.

Спокойствието е почти потискащо. В далечината вижда пяната от издухан сняг, която избликва и се завихря надолу от висок бял връх. Ако спре и се ослуша внимателно, може дори да чуе далечните ветрове.

В средата на облаците, точно под главата му, има дупка. Изглежда така, сякаш гледа надолу към езеро в кратер.

Повече от необичайно. Изкушава се да се върне. Транквилантът вече не действа, стомахът му се бунтува. Като че ли иска да открие, че това не е мястото, което търси. Но знае, че чувствата не са много важни. Продължава и се изправя пред отвора.

Има някакво разместване, някакво стесняване на пътя. Приближава се бавно. Цяла минута гледа прохода, преди да помръдне, за да влезе.

Бута нагоре очилата си, когато навлиза в по-неосветения участък. Протяга облечената си в ръкавица ръка, опира я о изпречилата се пред него стена и натиска. Твърдо. Докосва стената зад себе си. Също.