Още три крачки и пътят застрашително се стеснява. Обръща се и тръгва с рамото напред. Светлината помръква, повърхността под краката му става хлъзгава. Забавя ход. Плъзга ръка по всяка стена, докато бавно напредва. Преминава през мъничко петънце светлина под отворен комин в леда. Над него вятърът извива висока нота, почти я изсвирва.
Проходът започва да се разширява. Когато дясната му ръка се протяга към стена под по-остър ъгъл, той губи равновесие и залита натам. Отдръпва се, за да балансира, но левият му крак се подхлъзва назад и той пада. Опитва се да се изправи, пак се подхлъзва и отново пада.
Запълзява напред с ругатни. Този участък преди не беше хлъзгав… Киска се. Преди? Преди век… За толкова време нещата се променят. Те…
Извън пещерата вятърът започва да вие и той вижда как подът се надига. Поглежда нагоре към склона. Тя е там.
Дълбоко от гърлото му излиза слаб звук, той спира, вдигнал леко дясната си ръка. Тя носи сенките като воали, но те не скриват идентичността й. Той гледа. По-лошо е, отколкото беше очаквал. Попаднала в капана, известно време след това трябва да е била жива…
Той поклаща глава.
Безполезно. Сега трябва да я изсекат от ледовете и да я погребат — да я премахнат.
Той пълзи напред. Леденият склон се изравнява, когато съвсем я доближава. През целия му път напред очите му не се отместват от нея. Сенките се плъзгат по нея. Вече почти я чува.
Мисли за сенките. Тя не би могла да се движи просто така… Спира и изучава лицето й. То не е замръзнало. Набръчкано и хлътнало е, сякаш е подгизнало. Карикатура на лицето, което толкова пъти бе докосвал… Той прави гримаса и отмества очи. Трябва да освободи краката си. Посяга към брадвата си.
Преди да хване дръжката й, вижда движение на ръката, бавно и треперливо. Придружено с дълбока въздишка.
— Не… — прошепва той и се дръпва бързо назад.
— Да — чува се в отговор.
— Гленда!
— Тук съм. — Главата й бавно се обръща. Зачервени, воднисти очи се втренчват в неговите. — Чаках те.
— Това е лудост.
Движението на лицето е отвратително. Трябва му известно време, за да разбере, че това е усмивка.
— Знаех, че един ден ще се върнеш.
— Как? — пита той. — Как така си издържала?
— Тялото е нищо — отвръща тя. — Почти го бях забравила. Живея във вечния лед на този свят. Заровеният ми крак е в контакт с нишките му. То беше живо, но нямаше съзнание, докато не се срещнахме. Сега живея навсякъде.
— Аз съм… щастлив… че си… оживяла…
Тя се смее бавно, сухо.
— Наистина ли, Пол? Как е възможно, след като ме остави да умра?
— Нямах избор, Гленда. Не можех да те спася.
— Можеше. Ти предпочете камъните пред моя живот.
— Не е вярно!
— Дори не се опита. — Ръцете помръдват отново, този път не така отсечено. — Ти дори не се върна да прибереш тялото ми.
— Каква полза щеше да има? Ти беше мъртва — или поне си мислех, че беше.
— Точно така. Ти не знаеше, но във всеки случай избяга. Аз те обичах, Пол. Бих направила всичко за тебе.
— Аз също държах на теб, Гленда. Щях да ти помогна, ако можех. Ако…
— Ако? Не ми говори с „ако“-та. Знам какъв си.
— Обичах те — казва Пол. — Съжалявам.
— Обичал си ме? Никога не си ми го казвал.
— Това не е нещо, за което лесно се говори. Нито дори се мисли.
— Покажи ми го — настоява тя. — Ела тук.
Той гледа встрани.
— Не мога.
Тя се смее.
— Каза, че си ме обичал.
— Ти… ти не знаеш как изглеждаш. Съжалявам.
— Глупак! — Гласът й става суров и властен. — Ако го беше направил, щях да пощадя живота ти. Щеше да ми покажеш, че може и да е имало някаква мъничка капчица привързаност. Но ти ме излъга. Само си ме използвал. Никога не те е било грижа за мен.
— Несправедлива си!
— Аз ли? Наистина ли? — Някъде отблизо се дочува звук на течаща вода. — Ти ми говориш за несправедливост? Мразех те, Пол, мразех те почти цял век. Когато ми останеше време и не управлявах живота на тази планета, аз те проклинах. Пролетно време, когато отмествах съзнанието си към полюсите и позволявах на част от себе си да сънува, кошмарите ми бяха свързани с тебе. Тук-там те всъщност донякъде объркват екологията. Чаках. И сега ти си тук. Не виждам нищо, което би могло да те оправдае. Ще те използвам, както ти използва мен — да те унищожа. Ела при мене!
Той усеща, че някаква сила навлиза в тялото му. Мускулите му потрепват. Нещо го поставя на колене. Остава в това положение много дълго, после я съзира, докато тя бавно се изправя, измъква подгизнал крак от пукнатината, в която е бил прикован. Беше чул течащата вода. Тя някак бе разтопила леда…
Тя се усмихва и вдига сивкавите си ръце. Множество тъмни нишки се простират от освободения й крак надолу към пукнатината.
— Ела! — повтаря тя.
— Моля те…
Тя поклаща глава.
— Някога беше толкова пламенен. Не мога да те разбера.
— Ако се каниш да ме убиеш, убий ме тогава, по дяволите! Но недей…
Чертите й се размиват. Ръцете й потъмняват и се втвърдяват. След миг тя се изправя пред него такава, каквато беше преди век.
— Гленда! — извиква той и става на крака.
— Да. Сега ела.
Той прави крачка напред. После — втора. След малко я държи в ръцете си, навежда се да целуне усмихнатото й лице и казва:
— Ти ми прощаваш…
