УВИСНАЛИЯТ КЛОН НА ДЪРВОТО ВИСЕШЕ НАД СТРАЖА. Схванах! Мислиш, че не виждам през мъглата? Не можеш да се промъкнеш до мене с тихи котешки стъпки. Също и партньорът ти оттатък пътя. Ще се поразтопя повече близо до основата ти. Много нещо за разчистване се е натрупало тук… Може и да се възползваш от паузата. Да изправиш тези улици. Колко дълго…? Дълго… Дълги крака се разтварят… Много време оттогава. Не е ли странно, че след толкова много години желанието може да надживее осъществяването? Неестествено. Това време. Нещо като духовна пролет… Протегни онези лъчи. Изгори. Разтопи се в горещите ми ръце с червени пръсти. Отстъпи. Аз го казвам. Аз съм господарят тук. Разчисти този двор. Отпуши онзи канал. Остави ме да те сграбча. Разтопи се. Изгори. Аз властвам тук, богиньо. Оттегли се. Имам по една бомба за всяка ледена кула, светлина за всеки мрак. Тук стъпвай внимателно. Усещам, че започвам да те опознавам. Виждам подписа ти сред валмата облаци и мъгла, откривам ледените ти кичури сред бушуващия вятър. Твоите форми лежат очертани навсякъде около мен, бели като сияеща смърт. Ние си дължим една среща. Нека облаците да се вият на спирали, ледът да звъни, земята да се вълнува. Аз бързам да те срещна — смърт или дева — в кристалните зали на хълмовете. Не тук. Дълго, бавно падане, ледена фасада, сгромолясване. Размекване. Пак… Разбрах!
