Веровещица полностью

сребърни талери, които да връчи на баща си, и само това имаше значение.

Той хвърли последен поглед на старата си наставница, монахинята на име Иврен.

Страните ѝ бяха възвърнали цвета си.

Добре. Едуан най-сетне ѝ се беше отплатил поне за един от случаите, в които му беше

спасявала живота.

И така, кръвовещият на име Едуан раздвижи пръсти, разкърши китки, а после се

отправи към баща си, краля-обирджия на Аритва.

С големи усилия, с всичките сили, които ѝ бяха останали, Изьолт повдигна, избута и

претърколи дървените греди от тялото на Мерик Нихар. Крехките сутрешни лъчи пробиха

сивите облаци. Първият кей и цяло каре постройки бяха изравнени със земята. Бурята на

Кълен ги беше превърнала в купчина трески; а явно беше отнела и живота на самия

помощник-капитан. Покрай поукротилите се вълни вече не мърдаха никакви души или

нишки. Не летяха птици, не жужаха насекоми, нямаше никакъв живот...

С изключение на зелен рояк, който се носеше към хоризонта. В сърцето му Изьолт

долови бегла следа от удивени нишки.

Сафи.

Нямаше я. Нямаше я. Беше я изгубила - поредната грешка, която щеше да натегне над

душата ѝ.

Тя обаче прогони тези мисли и продължи тежката борба с останките от сградата.

Шумът и движението накараха Мерик да се опомни, нишките му припламнаха рязко и

гневно оживяха. Оцветени в матовосива болка и синя мъка.

Той се обърна по гръб; на места кожата му беше свлечена, а парчетата стъкло се бяха

забили доста навътре.

- Къде те боли? - попита Изьолт и клекна до него.

Вече не заекваше. И не изпитваше нищо.

- Навсякъде - изхъхри Мерик и отвори очи.

- Ще те прегледам за счупени кости - рече тя.

„Или за нещо по-лошо”.

Той не се възпротиви, затова тя се зае внимателно да опипва тялото му - от темето до

пръстите на обутите в ботуши крака. През годините го беше правила стотици пъти със

Сафи - Хабим я беше научил как - и тя се отдаде на мира на механичните, методични

движения.

Покой. Мокрите дрехи, над които подухваше бризът, принадлежаха на другиго. Кожата, която милваше, не беше нейната. Раните, които кървяха, не бяха по тялото на Мерик... А тя

нямаше да мисли за Кукловода. За пръснатите. За Иврен, за Кълен или за Сафи. Покой.

Докато го преглеждаше, тя непрекъснато поглеждаше нишките му, нащрек за по-ярко

обагряне или болка. При всяко извадено стъкло те грейваха по-силно, но едва когато

стигна до ребрата му, изригнаха в агония. От устните му излезе стон. Ребрата му бяха

счупени; можеше да бъде и по-зле.

После тя насочи вниманието си към кожата му и провери дали стъклата и треските, които беше извадила, не бяха оставили след себе си опасни рани, жицата беше опръскана с

кръв; докато тя омотаваше ръкава, откъснат от ризата му, около разреза на

предмишницата му, той попита:

- Къде е... Сафи?

- Марсточаните я отвлякоха.

- Ти... ще я върнеш ли?

Изьолт въздъхна угрижено и се изненада колко я заболяха дробовете при движението.

Щеше ли да върне Сафи?

В пристъп на паника тя довърши импровизираната си превръзка и извади

нишкокамъка си. Той тъмнееше, тоест Сафи беше в безопасност. И не беше пострадала.

Липсата на светлина значеше още, че Изьолт не можеше да проследи нишкосестра си.

Какво ѝ беше казала Сафи? Някой от хората на Ерон щял да дойде тук... в някакво кафене.

Изьолт можеше да изчака този човек... налагаше се да го изчака. Той - който и да беше -

щеше да ѝ помогне да открие Сафи.

Тя пусна нишкокамъка и той тупна на гърдите ѝ. После върна вниманието си върху

Мерик и заяви:

- Трябва ти лечител.

Още щом го изрече, ѝ се дощя да можеше да вземе думите си назад, защото Мерик, разбира се, попита дрезгаво:

- А леля... ми?

Желанието ѝ да излъже - да измисли лъжа не само заради Мерик, а и заради самата себе

си - беше неустоимо.

„Не беше по моя вина - идеше ѝ да каже. - Пръснатите я хванаха, което също не беше по

моя вина“

Всъщност обаче беше по нейна вина и тя го знаеше.

- Пръснатите я нападнаха.

Тонът на Изьолт беше безцветен. Целенасочен. Идваше от хиляда левги разстояние, от

нечия чужда уста.

- Не знам дали е оцеляла. Тръгнах след нея, но тя напусна пределите на града.

В този миг нишките на Мерик се предадоха. Синята мъка ги превзе изцяло, той

премигна, за да отпъди сълзите, а дъхът му се насече по начин, от който счупените му

ребра вероятно боляха адски.

Пак в този миг ледът се пропука и тя се отказа от опитите да се овладее. Сви се на

колене до Мерик... За втори път в живота си Изьолт дет Мидензи се разплака.

Днес беше убила толкова много хора. Не нарочно, не пряко, но от това бремето не

ставаше по-леко. И не беше по-маловажно.

Едва ли не... едва ли не ѝ се искаше заклинанието на Корлант да я беше погубило. Поне

тогава всички тези загубени души може би все още щяха да бъдат живи.

Накрая болките на Мерик надвиха и тя насочи вниманието си към тях. Той беше