Веровещица полностью

пребледнял, тресеше се, а нишките му изсветляваха твърде бързо.

Затова тя забрави чувствата си - нишките, които никога нямаше да се развият, застана

до него и попита, с надеждата екипажът му да успее да го отведе при лечител:

- Къде е „Жана“?

Двете със Сафи бяха оставили конете, а Изьолт нямаше представа къде беше най-

близкият населен град.

- Височество, трябва да знам къде е „Жана“ - тя взе лицето му в шепи. - Как да стигна до

кораба?

Мерик се беше разтреперил, стиснал ръце пред гърдите си, макар че на допир кожата му

гореше. Нишките му ставаха все по-бледи...

„Да бъда проклета, ако го оставя да умре“, рече си Изьолт и се наведе по-близо. Накара

го да я погледне в очите.

- Как да се свържа с „Жана“, Височество?

- Ветро... ветробарабана на Лейна - изграчи той. - Удари по него.

Тя пусна лицето му и прокара очи по улицата... Ето. В източния край на града, само на

няколко пресечки, имаше същия барабан като този на борда на „Жана“.

Тя се изправи на крака. Морската утрин се завъртя около нея и тя се почувства сякаш

имаше натрошено стъкло в мускулите си. Обаче сложи единия си крак пред другия... после

пак, докато накрая не стигна до барабана.

Вдигна чука... беше само един, и тя се помоли да е омагьосаният, с който можеше да

изпрати порив на вятъра надалеч. После го стовари върху барабана. И пак, и пак, и пак.

Докато биеше - докато блъскаше с душата си, с грешките си, по кожения барабан, - тя

закрои план. Поне с това разполагаше. Все още пазеше умението да преценява терена и

враговете си. Все още носеше инстинкта да избира най-доброто бойно поле.

Този път Сафи беше сложила начало на нещо малко по-мащабно - с отвличането си от

марсточаните определено постигаше нова висота, - но независимо какво щеше да ѝ коства, Изьолт щеше да намери пътя.

Щеше да намери лечител за Мерик.

Щеше да намери начин да спре Кукловода... да попречи на момичето от сенките да

срине когото и да било повече.

Щеше да намери отговори относно заклинанието на Корлант... а може би щеше отново

да открие и Гречя и Алма.

Преди всичко обаче Изьолт щеше да тръгне след Сафи. Със сигурността на ударите на

ветробарабана, на пренебрежението, с което подминаваше писъка на мускулите си и

изтощението в краката си, тя щеше да последва Сафи и да си я върне.

Нишкосестри до край.

Мхе веружта.

При пристигането на „Жана“ Мерик беше в безсъзнание. Когато стигна до Дара на

Ноден и Кладенеца на произхода, той беше почти мъртъв. В раните му имаше солена вода,

беше прекалил с магията си, а трите му счупени ребра не искаха да зараснат.

Когато най-сетне се пробуди на ниското легло в обърнатата наопаки каюта в Дара на

Ноден, той завари до себе си леля си. Сребристата ѝ коса беше сияйна както винаги.

Нежната ѝ усмивка потръпваше от облекчение.

- Имам добри новини - рече му тя и усмивката ѝ бързо прерасна в съсредоточено

смръщване, докато тя мажеше мазило по ръцете, лицето и дланите му. - Гласовещите от

Ловац търсят Хермин цял ден. Изглежда, че въпреки нападението си над Лейна, марсточаните искат да установят търговия. Само че настояват да преговарят единствено с

теб, Мерик... Представям си колко се пени Вивия от това.

- Ех - въздъхна той със съзнанието, че би трябвало да се зарадва.

Цял живот беше мечтал за търговия, а сега беше доказал, че може да я осигури за

Нубревна.

Триумфът му обаче имаше пепеляв привкус и той не можеше да приеме, че жертвата си

струваше.

- Къде е... Изьолт? - попита с дрезгав, сух глас.

Изражението на Иврен се вгорчи.

- Екипажът ти я остави в Лейна. Явно е успяла да убеди Хермин, че ще се оправи сама.

Трябвало да се срещне с някакъв човек в някакво кафене.

Мерик се зачуди с кого можеше да има среща Изьолт, а леля му продължи с разказа си за

изчезването на принц Леополд от Дара на Ноден.

- В един момент беше в кораба, под строга охрана, а в следващия килията му беше

абсолютно празна. Единственото обяснение, което имам, е, че някоя чаровеща му е

помогнала да избяга.

Това беше твърде много за размътения от мъка и болка мозък на Мерик. Той поклати

глава, промърмори, че ще се заеме с това по-късно, след което потъна в магически целебен

сън.

Два дни по-късно - три дни след загубата на Кълен - той най-сетне отпътува от Дара на

Ноден за залива на Нихар. Иврен се раздели с него с обяснението, че трябвало незабавно

да иде в Карауенския манастир; Мерик не успя да надвие гордостта си и да я помоли да

остане с него.

Тя идваше и си отиваше още от детските му години. Защо да променя това сега?

И така, придружаван от куцукащия Хермин, Мерик тръгна покрай стволовете и клоните

- всички буйни от глътката нов живот. Лишеи, насекоми, зелено, зелено, зелено... Мерик не

можеше да го обясни... и неизбежно си мечтаеше и Кълен да беше тук, за да го види.

Всъщност той като че не можеше да се отърси от Кълен. Спомените изгаряха клепачите