- Не спирайте - прошепна той на Кълен.
Сетне се заигра с пръсти с пешовете на ризата си, заобиколи руля и напусна
квартердека. Моряците го изгледаха с огромни очи, щом мина покрай тях. Няколко
вдигнаха многозначително очи към мареа, откъдето Райбър ръкомахаше бясно - сякаш
Мерик беше забравил къде точно е разположено момичето.
О, утре със сигурност щеше да сложи Райбър в железните крака. Двамата с Кълен бяха
сърценишки - добре. Само че тя трябваше да си остане надежден моряк. А в случая ставаше
дума за пряко неподчинение, което щеше да ѝ спечели шест часа закопчана в желязото -
без вода, храна и сянка.
- Адмирале! - проехтя нов глас по палубата.
Беше прегракнал от солта - Хермин.
- Адмирале! - изрева той отново.
Мерик едва успя да овладее собствения си глас. Двама от най-добрите му моряци да
нарушават заповедите? Десет часа в железните крака. За всеки.
Босите крака на Райбър тупнаха на палубата.
- Видях битка, сър! Край стария фар.
Мерик нямаше интерес към старите фарове. Каквато и битка да беше видяла, не беше
негова грижа.
- Сър - изпуфтя Хермин и закуцука към Мерик.
Куцият крак на гласовещия едва смогваше да не изостава от здравия, но все пак Хермин
се носеше колкото можеше бързо.
- Сър, имаме съобщение от гласовещата на Ерон фон Хастрел - той пое дъх. -
Пасажерката ни е избягала. Последно са я забелязали на кон северно от града в посока към
стария фар. Хората на Хастрел нямат време да я настигнат. Всичко зависи от нас.
- Карауенски монаси? - попита Райбър Хермин, а после се обърна към Мерик: - Защото
това видях през далекогледа, адмирале. Двама души срещу четирима монаси.
- Да, карауени са - потвърди Хермин и кимна. - И ако не я измъкнем, споразумението, с
което сте се обвързали, ще отпадне.
Половин дъх време Мерик просто зяпаше Хермин и Райбър. После нихарският гняв го
надви. Той килна глава назад и изрева
Изглежда, битката при стария фар все пак беше негов проблем, а незабележимостта
вече нямаше значение. Трябваше да опази документа на Хастрел непокътнат. Беше
омагьосан от думовеща и ако Мерик не изпълнеше договорените условия, подписът му
просто щеше да изчезне от листа.
А неподписаното търговско споразумение беше непотребно.
Той изрева на гребците да заемат местата си, завъртя се на пети и се върна до
офицерите и помощник-капитана. Без да прекъсват съсредоточеното си заклинание, те
бяха променили курса. »Жана“ вече се носеше на запад, към брега. Към фара.
- Спрете - нареди Мерик.
Четирите гърла замлъкнаха посред напева. Вятърът утихна... и спря. „Жана“ продължи
да се носи напред, но скоростта ѝ намаля на мига.
Мерик измери Кълен с очи. Над горната устна на помощник-капитана лъщеше пот, но
той не даваше признаци да е изтощен.
- Слизам на брега - обяви Мерик. - Корабът остава под твое командване. Искам да
докараш „Жана“ възможно най-близо до фара - доколкото позволяват плитчините.
Кълен кимна с глава и долепи юмрук до сърцето си.
- Райбър да не сваля очи от далекогледа - продължи Мерик. - Щом измъкна пасажерката
от монасите, ще дам ветрения знак. Искам от теб да я пренесеш тук. Щом стъпалата ѝ опрат
в палубата, ще наредиш на гребците и на приливовещите да отплават.
Без да чака потвърждение, той се отправи към фалшборда3. Зад гърба му
приливовещите и Кълен възобновиха пението. Вятърът и течението отново подеха.
Мерик се облегна на високия до кръста парапет и изпълни гърди с въздух. След това
издиша рязко и отново пое дъх с пълни дробове.
Въздухът се завихри около краката му и магията му се насочи навътре. Въздушните
течения ускориха и се засилиха.
Мерик полетя.
Очите му се насълзиха. В ноздрите и в гърлото му нахлу солен вятър. Сърцето му сякаш
се качи в главата.
За краткия миг, в който цялото му ветровещерство беше съсредоточено в една-
единствена фуния под него - а той се носеше във въздуха с лекотата на буревестник над
вълните, - беше непобедим. Изтъкан от радост, сила и мощ.
Сетне щеше шеметно да загуби височина. Щеше да се ¿пусне ниско над водата и да
спести сили, използвайки естественото течение на въздуха - тъй като силите му бяха
ограничени и магията му се изтощаваше бързо. Не можеше да лети дълго.
Фарът се приближаваше все повече. И все повече. Морето стана плитко, по вълните се
появиха зайчета.
Щом се приближи достатъчно до кулата, забеляза две момичета, които изскочиха
отстрани. И заизкачваха стъпалата, които Мерик не беше забелязал.
Едното беше облечено в черно, с късо острие.
Другото носеше сребристобяла...
Мерик мигновено я разпозна дори от това разстояние. Дори с наполовина разпорена
рокля. Имаше време само да наругае Ноден - и кораловия Му трон, - преди да насочи
цялото си внимание върху забавянето на спускането си...
...и смазването на всеки проклет монах,
ПЕТНАДЕСЕТ
