По прищявка на Съдбата Едуан беше единственият от карауените, който не можа да си
намери кон. Магията му беше отвела него и другите монаси до покрайнините на Веняса.
После веровещицата беше изскочила на улицата пред тях на кон до няколко
странноприемници. Едуан просто посочи с пръст, четиримата монаси заеха формация и
започна истинското преследване... поне за тях, които безпроблемно си бяха „заели“ коне от
първите две странноприемници.
Когато той най-сетне успя да си намери петниста кобила пред една гостилница, вече
беше изостанал с поне пет минути. За щастие, беше добър ездач, а и лесно предразположи
кобилата. Имаше дарба с конете.
Скоро вече галопираше по дългия крайбрежен път. Стрелите в гърдите му подскачаха и
му пречеха. Върховете им бяха назъбени и ако ги изскубнеше, само щеше да разкъса
плътта си още повече. После тялото му щеше да започне да се лекува само и той щеше да
загуби сили, които му бяха по-полезни за преследването.
Едуан застигна една каруца, която трополеше на север с главоломна скорост. Около нея
слабо се носеше мирисът на веровещицата. Под стъблата от слънчогледи забеляза одеяло
и се озъби в самодоволна усмивка. Завивката беше от саламандрово платно и ако тя беше
останала под него, Едуан можеше никога да не улови мириса ѝ отново.
Беше допуснала грешка.
Той подмина бързо каруцата и уплашения каруцар и за няколко минути остана сам с
петнистата кобила... минути на бясна, неукротима бързина.
После на нощното небе пред тях изникна тъмният силует на кула. Едуан нямаше да я
забележи, ако до каменните руини нямаше четири бели фигури, а по пътя към него не
препускаха четири безстопанствени коня.
Той тъкмо се насочи към вълните, когато кобилата реши, че останалите коне бяха
постъпили разумно. Едуан се отказа от нея. Ботушите му цопнаха във водата и той се
втурна напред.
Беше преполовил пътя до кулата, когато четиримата карауени я заобиколиха и
изчезнаха зад нея. След миг от небето се спусна тяло.
Едуан заобиколи кулата... и вихърът го помете. Той едва смогна да се вкопчи в
камъните на фара, преди двама от монасите да прелетят покрай него в тайфун от въздух и
вода. Двайсет крачки, петдесет... Двамата се стовариха тежко на плажа. Надали щяха да се
надигнат скоро.
Вятърът утихна и се разнесе над вълните край брега, а Едуан задращи с пръсти, изправи
се на крака и отново се втурна към стъпалата пред себе си. Миризмата на веровещицата се
изкачваше, а той беше решен да я последва.
Едва беше направил една обиколка по обсипания с морски жълъди камък, когато
вторите двама монаси се изпречиха на пътя му, олюлявайки се. Едуан стисна наметалото
на първия.
- Какво става?
Монахът подскочи, сякаш го бяха събудили от дрямка.
- Каар Ауен - изхъхри той. - Видях ги. Трябва да отстъпим.
- Моля? - Едуан направи крачка назад. - Това е невъзможно...
- Каар Ауен - настоя монахът.
Последва рев, който гръмна над Едуан, надвивайки вятъра и вълните:
-
Монахът изтръгна наметалото си от ръцете му и се спусна надолу по стъпалата.
Едуан ужасено проследи и втория монах, който го последва.
- Глупаци - изръмжа той. -
Той тръгна с подскоци нагоре по последните стъпала, стигна последния етаж... и се
закова на място.
Номатското момиче беше пред него, облечено в черно, приклекнало ниско над земята.
Държеше мачете - сребриста дъга от стомана, носеща се в същата посока като черната ѝ
нишковещерска рокля... До нея, изправила снага, беше облечената в бяло Сафия с вила, чието тъмно желязо се размазваше от въртенето, а бялата, разкъсана рокля се вееше
бясно.
Движение в съвършен кръг. Кръгът на носителя на светлината и на раздавача на мрак,
на творителя на света и убиеца на сенките. На началото и края.
Символът на Каар Ауен.
За една десета от удара на омръзналото си сърце, докато купищата образи се бореха за
внимание в ума му, Едуан си позволи да се зачуди дали това беше възможно - дали тези две
момичета от лунни лъчи и слънчев зной
двойка, която Манастирът му беше пазил навремето.
След това обаче те се разделиха - а зад тях изникна ветровещ. Мъжът беше в
нубревненска морска униформа и се беше превил на две, сякаш твърде изтощен, за да се
бие. Лицето му беше скрито в сянка, пръстите му бяха сгърчени, а вятърът полека се
засилваше към него.
Едуан изруга наум. Разбира се, че момичетата щяха да заприличат на Каар Ауен, обградени от въздушни вихри.
- Отстъпи! - извика веровещицата. - Не мърдай!
- Или какво? - измърмори Едуан.
Той вдигна крак, за да пристъпи напред...
Номатското момиче обаче дръзна да му отговори:
- Или ще те обезглавим, кръвовещи.
- Желая ви успех - той прекрачи напред, а Сафия се стрелна към него, вдигнала вилата.
- Остави ни на мира...
Гласът ѝ секна, щом той овладя кръвта ѝ.
