— Хей, момчета! — извика той. — Попитах старата вещица дали второто парче месо й е харесало повече, а тя рече, че било много вкусно! Каза, че много й харесало!
Трябваше да се измъкна от кухнята и да се върна при баба. Имаше само един начин да успея — като прекося цялата кухня и изляза през вратата след някой от келнерите. Спотаих се в очакване на удобен момент. Опашката ужасно ме болеше. Увих я около себе си, за да я погледна. Липсваха около пет сантиметра от нея и кървеше доста силно. Един сервитьор вземаше чинийки, пълни с розов сладолед. Бе хванал по една чиния във всяка длан и крепеше по още една на ръцете си. Той тръгна към вратата и я бутна с рамо. Аз изскочих от чувала с картофите, притичах по пода и влязох в трапезарията като светкавица, без да спирам, докато не стигнах под масата на баба.
Така се зарадвах да видя отново бабините крака, обути в старомодни черни обувки с каишки и копчета. Покатерих се по крака й и тупнах в скута й.
— Здравей, бабо! — прошепнах аз. — Върнах се! Успях! Изсипах цялата отвара в супата!
Баба спусна ръка и ме погали.
— Браво, скъпи! — прошепна тя. — Браво на теб! В момента те ядат точно тази супа! — Баба внезапно дръпна ръка. — Ти кървиш! Миличък, какво ти се е случило?
— Един готвач отряза част от опашката ми с готварски нож. Не можеш да си представиш колко боли.
— Дай да я прегледам. — Баба наведе глава и огледа опашката ми. — Горкичкият ми. Ще те превържа с носната си кърпа. Така ще спра кръвта.
Тя извади малка носна кърпа, обшита с дантела, и успя някак си да я увие около раната.
— Ще се оправиш — успокои ме баба. — Опитай се да не мислиш за нея. Наистина ли успя да изсипеш цялата бутилка в супата им?
— До последната капка — отвърнах аз. — Можеш ли да ме разположиш някъде, откъдето ще виждам?
— Да. Чантата ми е на свободния стол до мен. Ще те пусна в нея и можеш да надзърташ оттам, стига да внимаваш да не те забележат. Бруно също е там, но не му обръщай внимание. Дадох му едно хлебче, с което да се занимава известно време.
Ръката на баба ме обгърна, тя ме вдигна от скута си и ме премести в чантата си.
— Здравей, Бруно — поздравих аз.
— Хлебчето е чудесно — отвърна той, докато гризеше от него на дъното на чантата. — Но ми се иска да беше намазано с масло.
Надзърнах над ръба на чантата. Виждах ясно вещиците, седнали на двете дълги маси в центъра на залата. Бяха изяли супата и келнерите прибираха чиниите им. Баба ми беше запалила една от противните си пури и бе обгърната от кълба дим. Около нас гостите на луксозния хотел си говореха и вечеряха. Горе-долу половината от тях бяха стари хора с бастуни, но имаше и много семейства с по няколко деца. Всички те бяха заможни хора. Ако искаш да отседнеш в хотел „Блясък“, трябваше да имаш пари.
— Това е тя, бабо! — прошепнах аз. — Това е Върховната вещица!
— Знам — прошепна баба ми. — Онази дребничката, която седи начело на по-близката маса!
— Може да те убие! Способна е да убие всички в трапезарията с пламтящите си искри!
— Скрий се! — прошепна ми баба. — Келнерът идва!
Скрих се от поглед и чух Уилям да казва:
— Агнешкото ви, госпожо. Какви зеленчуци предпочитате? Грах или моркови?
— Моркови, ако обичаш. Но в никакъв случай не искам картофи.
Чух как й сервират морковите. Последва мълчание. След това баба ми прошепна:
— Всичко е наред. Той се отдалечи.
Отново подадох глава от чантата.
— Едва ли някой ще забележи, че малката ми глава се подава — прошепнах аз.
— Мисля, че няма. Но проблемът е, че трябва да говоря с теб, без да си мърдам устните.
— Справяш се прекрасно.
— Преброих вещиците — продължи баба. — Изобщо не са толкова много, колкото си мислеше ти. Предполагам, че не си ги броил точно, когато каза, че са двеста, нали?
— На мен ми се
— Сбъркала съм — каза баба. — Мислех си, че в Англия има много повече вещици.
— Колко са общо? — попитах аз.
— Осемдесет и четири.
— Били са осемдесет и пет, защото едната беше изпържена.
В този миг зърнах господин Дженкинс, бащата на Бруно, да се приближава към масата ни.
— Внимавай, бабо! — прошепнах аз. — Идва бащата на Бруно!
Господин Дженкинс дойде на нашата маса с решителна крачка и гневно изражение.
— Къде е внукът ви? — обърна се той към баба. Говореше грубо и изглеждаше много ядосан.
Баба го погледна хладно, но не му отговори.
— Предполагам, че двамата със сина ми Бруно са намислили някоя пакост — продължи господин Дженкинс. — Бруно не се прибра за вечеря, а той не пропуска хранене почти за нищо на света!
— Трябва да призная, че има голям апетит — каза баба.
— Имам чувството, че знаете какво става — рече господин Дженкинс. — Не знам коя, по дяволите, сте, а пък и не ме интересува особено, но днес следобед се подиграхте с мен и жена ми. Извадихте на масата гнусна малка мишка. Това ме навежда на мисълта, че тримата сте намислили нещо. Затова, ако знаете къде е Бруно, бъдете така любезна и ми кажете веднага.
