— Да — прошепнах. — Готов съм, бабо.
В този миг до масата дойде келнер с черен костюм. Изпод салфетката виждах краката му, а малко след това, когато чух гласа му, разбрах кой е. Казваше се Уилям.
— Добър вечер, госпожо — обърна се той към баба. — Къде е малкият господин тази вечер?
— Не се чувства добре — отвърна баба. — Ще остане в стаята си.
— Съжалявам — каза Уилям. — Днес има грахова супа, а за основно ястие можете да изберете между риба на скара или печено агнешко.
— Грахова супа и агнешко, моля — поръча баба. — Но не се притеснявай, Уилям. Тази вечер не бързам за никъде. Всъщност би ли ми донесъл първо чаша сухо шери?
— Разбира се, госпожо — каза Уилям и се отдалечи.
Баба се престори, че е изпуснала нещо, и щом се наведе, ме пусна върху пода под масата.
— Тръгвай, скъпи! — прошепна тя и се изправи.
Сега бях сам. Стоях, сграбчил малката бутилка. Знаех къде точно се намира вратата на кухнята. Трябваше да прекося половината от огромната трапезария, за да достигна до нея. „Започва се“, помислих си и като светкавица изскочих изпод масата и се спуснах към стената. Нямах намерение да прекосявам трапезарията по средата. Беше твърде рисковано. Планирах да се придържам към стената и да обиколя залата, докато стигна до вратата към кухнята.
Затичах се. О, как само тичах. Мисля, че никой не ме видя. Всички бяха твърде заети с вечерята си. Но за да достигна вратата към кухнята, трябваше да мина покрай главния вход на трапезарията. Тъкмо се канех да го направя, когато в залата се изсипаха един куп жени. Прилепих се към стената и стиснах бутилката. Първо видях само обувките и глезените на стичащите се през вратата дами, но след това вдигнах очи малко по-нагоре и веднага разбрах кои са те. Вещиците идваха на вечеря!
Изчаках, докато всички минаха покрай мен, и се спуснах към вратата на кухнята. Един келнер я отвори, за да влезе. Шмугнах се след него и се скрих зад голяма кофа за боклук. Останах там за няколко минути, като само слушах врявата и разговорите. Боже, какво място беше кухнята! Какъв шум! Парата! Тракането на всички онези тенджери и тигани! Как само викаха готвачите! А келнерите влизаха и излизаха от трапезарията и крещяха поръчките си! „Четири супи, две порции агнешко и две порции риба за двайсет и осма маса! Три ябълкови пая и два ягодови сладоледа за седемнайсета!“ Непрекъснато се чуваха подобни реплики.
Малко над главата ми, отстрани на кофата за боклук, стърчеше дръжка. Стиснал бутилката, подскочих, направих салто във въздуха и се хванах за дръжката с края на опашката си. В следващия миг вече се люлеех надолу с главата. Беше страхотно. Помислих си: „Сигурно така се чувства акробатът на трапеца, когато се люлее високо във въздуха под купола на цирка“. Единствената разлика беше, че неговият трапец можеше да се люлее само назад и напред. Моят трапец (моята опашка) се люлееше във всяка посока, в която поисках. Може би все пак щях да стана мишка цирков артист.
В този миг един келнер влезе с чиния в ръка и каза:
— Старата вещица от четвърта маса казва, че месото е много твърдо! Иска друга порция!
Един от готвачите рече:
— Дай ми чинията й!
Паднах на пода и надзърнах иззад кофата за боклук. Видях как готвачът изхвърля месото от чинията и слага друго парче. После каза:
— Хайде, момчета, сипете й малко сос! — Той обиколи с чинията всички в кухнята и знаете ли какво направиха те? Всеки от готвачите и помощниците се изплю в чинията на старата жена! — Да видим сега дали ще й хареса! — добави готвачът и подаде чинията обратно на сервитьора.
Малко след това друг келнер влезе и извика:
— Всички от КДБЖД искат супа!
Тогава се надигнах и наострих уши. Подадох се малко повече иззад кофата за боклук, за да виждам какво става в кухнята. Мъж с висока бяла шапка, който явно беше главният готвач, извика:
— Сложете супата за дългата маса в най-големия сребърен супник!
Главният готвач сложи голям сребърен съд върху дървения плот, простиращ се по цялото протежение на отсрещната стена. „Ще сипят супата в сребърния супник — помислих си аз. — Значи там трябва да изсипя съдържанието на бутилката.“
Забелязах, че високо над плота, почти под тавана, има дълъг рафт, наблъскан с тенджери и тигани. „Ако някак си се добера до онзи рафт, тогава ще успея. Ще се озова точно над сребърния супник“ — помислих си аз.
Но първо трябваше някак си да стигна до другия край на кухнята и да се кача на средния рафт. Хрумна ми великолепна идея! Отново скочих нагоре и омотах опашка около дръжката на кофата. След това увиснах надолу с главата и се залюлях. Люлеех се все по-високо и по-високо. Спомних си за акробата на трапец в цирка, на който бях ходил миналия Великден, и начина, по който той караше трапеца да се люлее все по-високо, а след това се пускаше от него и прелиташе във въздуха. И така, в точния миг, когато достигнах най-високата точка, се пуснах от дръжката, прелетях през кухнята и се приземих идеално на средния рафт!
„Боже, какви удивителни неща може да прави една мишка! А аз още съм начинаещ!“ — помислих си аз.
