— И това е проблемът — отвърна тя, подръпна юздите и смуши коня си изпод тежките клони, където се бяха скрили — на петнайсет крачки от пътеката, — докато бойната група отминаваше в далечината. — Ние сме много пред другите отделения. Или Хелиан, или Ърб са си изгубили ума — ако не и двамата.
Бийк я последва на коня си, кротка дореста кобила, беше я нарекъл Лили.
— Като нажежен ръжен, капитане, който рови до дъното на пещта. Направиш ли това и ръката ти ще изгори, нали?
— Ръката, да. Кенеб. Ние с теб. Всички други отделения.
— Мм, вашата ръка имах предвид.
— Уча се да различавам тези моменти — каза тя и го погледна накриво.
— Какви моменти?
— Когато се самоубеждаваш колко си глупав.
— О. — „Онези моменти.“ — Никога не съм бил толкова верен, капитане. Никога.
Тя го изгледа странно, но си замълча.
Излязоха на пътеката и обърнаха конете на изток.
— Те са някъде там, напред — каза капитанът. — Създават куп неприятности.
Бийк кимна. Следяха двете отделения вече от две нощи. Беше си истинска пътека от трупове. Задействани засади, мъртви ледерии и Тайст Едур, телата извлечени встрани от пътя, съблечени и толкова голи, че Бийк трябваше да извръща очи, за да не се промъкнат зли мисли в ума му. Всички онези места, които майка му толкова обичаше да докосва в онази нощ — не, зла мисъл беше това, зли спомени, от онова зло, което можеше да го накара да се обеси, както бе направил брат му.
— Трябва да ги намерим, Бийк.
Той кимна отново.
— Трябва да ги озаптим. Тази нощ, как мислиш?
— Балгрид е, капитане. И другият, Боул — той много бързо е научил магията. Балгрид има от бялата свещ, виждате ли, а на тази земя не е имало много бяла свещ от дълго време. Той извлича миризмата от всички тела, които оставят, и това зацапва нещата — ушите, дето ги режат, пръстите и разни други неща, дето връзват на коланите си. Затова вървим от засада на засада, нали? Вместо право към тях.
Тя го изгледа много продължително, с любопитство.
— Добре, но ние сме на проклетите коне, нали?
— Те също вече, капитане.
— Сигурен ли си?
— Така мисля. От снощи. Крепостите. Има една за зверове. И ако ледериите го открият, могат да тръгнат по тази диря и да ги намерят много бързо.
— Дъх на Гуглата, Бийк. А нас?
— Нас също. Разбира се, наоколо има много хора на коне, с лоши стремена или не. Но ако се доближат, дори сивата и синята свещи няма да свършат работа.
— Най-много да се наложи да покажеш още няколко тогава.
Ах, как не му харесваше тази идея.
— Надявам се да не се наложи. Много се надявам.
— Тогава да тръгваме, Бийк.
„Не ме изгаряй до дъно, капитане. Моля те. Няма да е хубаво, за никого. Още чувам писъците им. Винаги има писъци и аз започвам пръв. Моите писъци най-много ме плашат, капитане. Плашат ме до оглупяване, да.“
— Жалко, че Мейсан Джилани не е с нас — каза Скант, докато скубеше туфи мъх да изтрие кръвта по ръцете си.
Хелиан примига към глупака. Какво дрънкаше пък сега?
— Слушай, сержант — повтори Балгрид.
Винаги го казваше това, тъй че тя беше престанала да го слуша. Беше като пикаене в огъня, както можеха да го правят мъжете, докато жените не можеха. Просто изсъска, изведнъж стане тъмно и после онази ужасна миризма. „Слушай, сержант“ и — сссс. Престана да го слуша.
— Длъжна си — настоя Балгрид и я сръга с пръст. — Сержант?
Тя погледна ядосано въпросния пръст.
— Искаш ли да си отрежа лявата буза, войник? Пипнеш ли ме още веднъж, ще съжаляваш, казвам ти.
— Някой ни следи.
Хелиан се намръщи.
— От колко време?
— От две, може би от три нощи вече — отвърна Балгрид.
— И реши да ми го кажеш чак
— Какво? Не. Слушай…
Пак се почна. Тя се изправи, взе да залита по меката глинеста земя. Където човек можеше да падне на всяка стъпка, ако не внимава.
— Някой… ти, ефрейтор, издърпай ония трупове настрана.
— Да, сержант.
— Веднага, сержант.
— А вие двамата. Мейби. Лутс…
— Лютс.
— Помогнете на ефрейтора. Голяма каша забъркахте, като ги убихте тия.
И си беше чистата истина, нали? Каша от най-гадните. Стрелите на арбалетите можеха да правят с главите на тия едури същото, каквото и на нормални хора. Като чували с камъни по нанадолнището,
