— Нищо лошо не сме направили — почна сержант Хелиан, след като се отдалечиха на двайсетина крачки от другите. Олюляваше се напред-назад като плоскоглава змия, готова всеки миг да блъвне отровата си.
— Трябваше да напредвате отмерено и да не се отдалечавате прекалено от другите отделения. Много скоро, сержант, ще започнем да срещаме патрули не от двайсет, а от по двеста души. След това — от по две хиляди.
— Т’ва не е проблем — отвърна Хелиан с акцент, какъвто Бийк не беше чувал досега. — Проблемът, капитане, е, че ледериите не се бият с тия едури…
— Опитахте ли се да установите контакт с тези ледерии?
— Пробвахме — намеси се Ърб. — Но се оплеска. — Поклати глава. — Никакъв знак няма, че тези хора искат да се освободят, капитане.
— Точно както каза Ърб — добави Хелиан и закима енергично.
Капитанът извърна очи.
— Другите отделения казаха същото.
— Може пък да ги убедим, знам ли — измърмори Ърб.
Хелиан се подпря на едно дърво.
— Според мен, капитане, две неща можем да направим, и само две. Можем да се върнем на брега. Строим десет хиляди сала и драпаме колкото може по-бързо. Или продължаваме напред. Бързо и много зло. И ако ни дойдат две хиляди наведнъж, бягаме и се крием, както сме тренирали. Бързо и много зло, капитане, или дълго драпане.
— Има само едно нещо по-лошо от това да спориш с пиян — каза Фарадан Сорт. — И то е да спориш с пиян, който е прав.
Хелиан се ухили широко.
Пияна ли беше? Пияна беше. Пиян сержант, само че както каза току-що капитанът, не и глупава.
Фарадан Сорт продължи:
— Имате ли достатъчно коне за отделенията ви?
— Да, капитане — отвърна Ърб. — Повече от достатъчно.
— Все пак искам да позабавите, поне за няколко дни. Смятам да се свържа с другите отделения и да ги накарам да започнат да правят същото като вас, но това ще отнеме известно време…
— Капитане — прекъсна я Ърб. — Имам чувството, че те вече се учат. Тук вече има повече патрули и стават по-големи и много по-предпазливи. Очакваме да се натъкнем на засада всеки момент и това ни притеснява. Следващия път, когато тръгнете да ни търсите, може да намерите купчина трупове. Малазански трупове. Нямаме муниции за целия път — никой няма толкова, — тъй че ще започне да става все по-трудно.
— Зная, сержант. В тази битка сте загубили един, нали?
— Хано.
— Стана непредпазлив — добави Хелиан.
Ърб се намръщи, после кимна.
— Да, вярно е.
— Е, да се надяваме, че един тежък урок е достатъчен — каза капитанът.
— Приемете, че е така — потвърди Ърб.
Фарадан Сорт се обърна към Бийк.
— Кажи им за Крепостите, Бийк.
Той трепна, после въздъхна и заговори:
— Ледерийските магове… те биха могли да ни откриват по конете. По миризмата им имам предвид.
— Балгрид прикрива дирите ни — каза Ърб. — Искаш да кажеш, че няма да свърши работа?
— Може би — отвърна Бийк. — Некромантиката е нещо, което не могат да схванат. Не и ледериите. Нито Тайст Едур. Но има Крепост на зверовете, виждате ли.
Хелиан извади шише, отпи глътка и рече:
— Трябва да го знаем със сигурност. Следващия път, Ърб, ни доведи един от тия ледерийски магове. Задаваме някои въпроси и между писъците получаваме отговори.
Бийк потръпна. Не само пияна, но и кръвожадна при това.
— Внимавайте — каза капитанът. — Всичко това много бързо може да загорчи.
— Всичко знаем за внимаването, сър — отвърна с тънка усмивка Хелиан.
Фарадан Сорт я изгледа така, както гледаше самия Бийк понякога, след което заяви:
— Приключихме. Позабавете и си отваряйте очите за малки патрули — може да са стръв. — Поколеба се за миг, след което добави: — Това играем вече. Разбрано?
— Без салове?
— Без салове, Хелиан.
— Добре. Ако не видя никога вече море, ще умра щастлива.
Не лъжеше, помисли си Бийк. Да умре щастлива. Имаше го това у нея.
— Връщайте се при отделенията си — каза капитанът. — Успокойте изнервените си войници.
— Не е миризмата — каза Бийк.
Другите се обърнаха питащо към него.
— В смисъл, не това ги изнервя — обясни Бийк. — Миризмата на смърт — всичко това те си го носят със себе си, нали? Тъй че вече са свикнали с нея. Нервни са само защото много дълго седят. На едно място. Това е всичко.
— Тогава да не губим повече време — каза Фарадан Сорт.
Добра идея. Затова беше капитан в края на краищата. Толкова умна, че начинът й на мислене си оставаше загадка за него — но това беше загадка, която го правеше щастлив. Може би единствената.
Залегнаха в края на гората. Краят, да — твърде много проклети краища. Нататък имаше парчета орна земя и синори. Виждаха се две малки ферми, през затворените с кепенци прозорчета не прозираше светлина. С болезнено разтуптяно сърце, Фидлър се надигна да види колко са се справили. От разпръснатите в сумрака от двете страни на сержанта бойци — хор от хрипливи вдишвания. Всички бяха тук. Благодарение на Коураб и невероятния късмет на пустинния воин.
Засадата беше хитра, призна той. Трябваше да ги свали до един. Вместо това, на половин левга назад, в малка тревиста поляна имаше труп на сърна — сърна, която Коураб нехайно беше затичал да улови — с около двайсет стрели в нея. Атаката на тежките на Геслер прекърши фланга на засадата…
