— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че това дребно копеленце е знаело предварително, че работата в банката ще се осере, и е намерило идеалното решение да се пише невинен. Знаел е, че или техните ще го спипат, или ние. В единия случай е мъртъв, а в другия — на врата ще му висят обвинения в убийство и въоръжен грабеж. Така че се е писал хитър. Дава ни информация и си спестява появата пред съда.
— Това не е необичайно при програмата за запазване на важните свидетели.
— Вместо да се озове като Джордан в ада, без право на помилване, с пълна присъда, той се сдобива с ферма и прекрасна мъничка женичка, която по всяка вероятност е също толкова чукана в главата, както и той, и за капак е успял да се отърве от обвинението в убийство и въоръжен грабеж.
— Ти не спестяваш нищо, нали така?
— Виж, не те укорявам за това, че си приел уговорката му, аз самият съм вкарал няколко отрепки в тази програма. Сигурен съм, че в онези моменти ми е изглеждало добър ход.
— Това беше първият пробив, който успяхме да направим по отношение на Светилището.
— Ще ти кажа още нещо. Нямам му вяра и за грош за ония лайна, дето ги изтърси за „Списъка на Шиндлер“. Тоя тип е най-големият расист и расов ненавистник на света. Той просто е предложил сделка и Бюрото се е съгласило.
Файърстоун, който не откъсваше поглед от шосето пред автомобила, кимна.
— Няма да споря за това.
— Както вече ти казах, не те укорявам, Сам. Този плъх явно е усетил отлично ситуацията и се е възползвал максимално от нея.
— Истинското му име е Джордж Уолър — каза Файърстоун. — Можеш и сам да се добереш до това с всичко, което знаеш за него. Хардистан и генералният прокурор са единствените други хора, които знаят истинското му име, но нямат никаква представа какво е сегашното и къде се намира в момента.
— Значи ти си единственият, който го знае?
— Не, вече сме двама.
— Страшна отговорност — изрече след няколко секунди Вейл.
— Да. Не е необходимо да ти казвам, че не трябва да споменаваш на никого за този човек.
— Това вече го разбрах — отвърна Вейл с усмивка.
— Момъкът е прав в едно отношение. Ако го разкрием, като го вкараме в съда, те ще се доберат до него.
— Звучи ми песимистично.
— Не, реалистично.
— По дяволите, ще разполагаме само с неговите показания срещу техните и те ще хвърлят всичко върху него и ще го изкарат лъжец. Да ти кажа, стана ми страшно, когато нарече засадата акт на обявяване на война. Каза го съвсем сериозно.
— Ако приемем, че до този момент не са убили никого, тогава това със сигурност бележи решителен поврат в тактиката им.
— Може би страшно им е трябвало оръжието и камионът и са искали да избягнат подпалването му.
— Това променя нещата из корен — каза Файърстоун.
— Така е. Забравих да питам кой е бил оцелелият член на групата от опита за банков обир в Денвър.
— Казва се Люк Съндъргард. Излежава доживотна присъда без право на помилване в Левънуърт.
— Какво е казал досега?
— Абсолютно нищо. Все едно че са залепили устата му с туткал.
— Е, ако се заема с тази работа и ми потрябва Ралфчо, той ще се озове в съда и можеш да заложиш фиша на заплатата си, че пет пари не давам каква сделка е сключило правителството с него.
— Чухме, че си бил много корав — усмихна се Файърстоун.
— Така значи, а?
— Да.
— Ако той откаже да сътрудничи, наистина ще разберете колко съм корав. Ще му кажа, че ще му бия шута толкова бързо, че няма да има време даже и да събере сака си с комплект бельо и бившите му авери вече ще са скочили през прозореца му.
— Не вярвам, че ще го направиш, Марти.
— Така е, но преди да съм приключил с него, той едва ли ще се усъмни в думите ми. — Вейл пъхна ръка под сакото си, измъкна малък диктофон и пренави касетата.
— Ти си го записал? — попита изненадано Файърстоун.
— Записах ги и двамата.
Файърстоун не коментира репликата му.
— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че записите не се признават за доказателства пред съда, след като предварително не съм поискал официално разрешение.
— Мина ми през ума.
— Никога няма да ги представя като доказателство.
— Значи просто изследване, а?
— Мога обаче да намеря някой федерален съдия да им хвърли по едно ухо и да се изнерви до такава степен, че да ни даде разрешения за подслушване на телефони, заповеди за следене, обиск и задържане, и може би да надзърнем в един-два компютъра. Без тях работата я пиши бегала.
— Значи ще се заемеш със случая под параграфите на РИКО, така ли?
— Не съм казал това. Това ще е само ако реша да се заема със случая.
— Можеш да откажеш на президента?
— Сам, тринайсет години се занимавам с политически футбол, десет като обвинител, три като главен прокурор на щата. Дошло ми е до гуша от всевъзможни политикани кариеристи и конгресмени курви от всевъзможни комисии и от съдии с прекалено много приятели тъкмо на местата, където изобщо не би трябвало да ги имат.
— Днешният ден не промени ли решението ти?
