Час по-късно се регистрира в хотела. Стаята му беше много добра, ъглова, на втория етаж. Той позвъни на стайното обслужване и си поръча вечеря и бутилка френско вино. Извади от куфарчето си карта, пергел и компас. Знаеше, че ги бе изгубил за деветдесет и три минути. Знаеше, че са отишли на юг. Имаше три варианта, всеки в зависимост от продължителността на времето, прекарано от Файърстоун и спътника му в разговор с Уолър, ако той наистина беше човекът, с когото бяха отишли да се срещнат. Скоростта на колата беше около седемдесет мили в час, усреднена, което вече му даваше, някаква основа за по-нататъшните изчисления. Взе калкулатора и пресметна докъде би стигнала колата при половинчасов, четиридесет и пет минутен и едночасов разговор. При разговор от половин час биха могли да се отдалечат на около седемдесет или осемдесет мили южно по магистралата. Той взе компаса и начерта една дъга върху картата при максимално и минимално отдалечаване. После начерта от двете страни на магистралата отсечки, съобразени с тези данни. След като свърши, пред себе си имаше очертана област за претърсване, простираща се южно от Лима и ограничена от три страни с отсечки.
Ако бяха ходили да се срещат с Уолър, той беше вътре в тази дъга.
Щеше да започне претърсването на следващата сутрин в седем, първо по въздуха, после и с автомобил, ако се наложеше.
„Най-много пет дни — помисли си той. — Не открия ли Уолър за пет дни, значи не е в този район.“
Извади цифровата камера и провери шестте единични снимки на непознатия спътник на Файърстоун, снети в едър план. Качеството им беше отлично. Включи камерата към лаптопа си и съхрани най-доброто изображение във файл. После го копира във факсовия файл, след което включи клетъчния си телефон към компютъра. Набра един номер и когато му отговориха, предаде изображението по факса. На две хиляди мили от него в комуникационния център на Форт Яхве в западна Монтана факсът излезе от факс апарата. Дежурният сержант закачи фотографията на Мартин Вейл на таблото за обяви. Под фотографията Удбайн бе написал:
„Някой да познава този човек?“
Джейн Венъбъл стоеше до големия прозорец на вилата и гледаше Магу, който като някакво привидение се стрелваше в мрака между дърветата край езерото, като от време на време спираше да души някоя дупка на заек или корените на някое дърво. Зад него Мартин се промъкваше сред храстите, спря и хвърли фризбито към бялото куче, то проследи полета му, скочи и го улови със зъби. После зачака неподвижно с отпусната опашка и приведена глава. Когато Вейл се приближи, се обърна и погледна към езерото, където двама души от обед ловяха риба.
— Виждам ги, приятелю — каза Вейл.
Доволен, Магу се завъртя и отново хукна. Вейл вдигна фризбито и тръгна към брега. Спря и загледа рибарите. От време на време единият вдигаше бинокъл и оглеждаше езерото, съсредоточавайки се върху крайбрежната линия.
„Рибари, дрън-дрън“ — каза си Вейл.
Магу излая и Вейл хвърли фризбито към голямата ливада между къщата и езерото. Белият пес затича като състезателен кон, но този път не успя да го настигне навреме. Пластмасовата играчка се удари в замръзналата, покрита със сняг земя, и се отклони към къщата. Кучето извърна с отвращение муцуната си към Вейл, демонстративно заряза играчката и се запъти към къщата.
Джейн му отвори задната врата. Магу се плъзна покрай нея и заситни право към паничката. Вейл също влезе, смъкна ръкавиците си и потри ръце.
— Страшен студ, по дяволите — оплака се той.
— Не притеснява обаче много приятеля ти — кимна тя към кучето.
— По дяволите, колкото е по-студено, толкова повече му харесва. Мисля, че има някакъв ген от ескимоско куче.
Тя се приближи до него и нежно го целуна.
— Доста време ви нямаше.
— Ходихме чак до язовирната стена.
— Видя ли рибарите?
— Да. Магу ми ги показа.
— Доста неподходящ ден за риболов, не мислиш ли?
— Ако те са рибари, аз съм оперен певец. Единият оглежда езерото с бинокъл цял ден.
— Забелязах. Кои мислиш, че са?
— Нацистки шпиони. Искат да взривят стената на язовира и да потопят долината.
— Господи, какво въображение! Това пътешествие явно доста ти е размърдало намотките.
— Не знам какво да правя — каза той. — През цялата разходка само прехвърлях за и против.
— И?
— Джейни, нещата са много дебели. Трябва да помисля много добре.
— Тия дни трябва вече да се връщам на работа, скъпи.
— Това гласуване в полза на решението да поема задачата ли е?
— Господи, не, нямам никакво намерение да оказвам влияние върху крайното ти решение.
— То ще засегне и двама ни. Ти имаш право на глас.
— Какво ще кажеш за Магу, и той ли има право на глас?
— Разбира се.
Белият пес вдигна глава и Вейл го попита:
— Как мислиш, Магу? Да приема ли, или не?
Кучето изръмжа, пльосна се пред прозореца и задряма.
— Ето, на това му казвам живот — засмя се Вейл. — Гладна ли си?
— Аха.
— Ще опека две пържоли.
— Направих ябълков сладкиш.
— Значи затова мирише толкова хубаво. Ама ти си била голяма домакиня.
— Съмняваше ли се?
Той отиде в кухнята и извади две пържоли и една маруля.
