— Ти кротувай. Аз командувам този проход. Тъй че говори учтиво. Какво ще докладваш?

— Нищо.

„Хай! Хай! Йой!“ Крясъци прекъснаха беседата на водачите. По-надолу орките бяха забелязали нещо. Затичаха натам. Останалите последваха примера им.

— Хай! Ехей! Тук има нещо! Лежи досами пътя. Шпионин, шпионин!

Раздаде се гъгнивото ръмжене на рогове и безредно залаяха гласове.

Страхотно вълнение изтръгна Сам от унеса. Бяха видели господаря му. Какво щяха да сторят? Бе чувал вледеняващи кръвта разкази за орките. Не можеше да търпи. Скочи на нозе. Отхвърли настрани Задачата и всичките си решения заедно със страха и съмненията. Сега знаеше къде е било мястото му и къде му се полага да бъде — до господаря си, макар да не си представяше що може да направи. Втурна се към Фродо — надолу по стъпалата, по пътеката.

„Колцина са? — помисли той. — От кулата трябва да са поне тридесет-четиридесет, а отдолу сигурно още повече. Колко ще мога да убия, преди да ме повалят? Щом извадя меча, ще видят пламъка му и ще ме улучат рано или късно. Питам се дали, някога ще има песен за това — как Самознай загинал сред Високия проход и издигнал стена от трупове край господаря си. Не, никаква песен. Разбира се, че не, защото ще намерят Пръстена и вече няма да има песни. Но друго не мога да сторя. Мястото ми е край господин Фродо. Те трябва да разберат това — Елронд, Съветът на великите Владетели и Владетелки с цялата им мъдрост. Плановете им се объркаха. Аз не мога да бъда техен Носител на Пръстена. Не без господин Фродо.“

Но орките вече се бяха изгубили от замъгления му взор. Не бе имал време да помисли за себе си, ала сега осъзна, че е уморен, почти грохнал — краката отказваха да се подчинят на волята му. Крачеше прекалено бавно. Пътеката изглеждаше дълга цели мили. Къде се бяха изгубили из мъглата?

Ето ги пак! Още бяха доста напред. Рояк от фигури, струпани около нещо, лежащо на земята; неколцина се щураха насам-натам като кучета по диря. Опита се да побегне натам.

„Давай, Сам! — рече си той. — Инак пак ще закъснееш.“

Раздвижи меча в ножницата. След минута щеше да го изтегли и тогава…

Раздаде се дива глъч, врява и смях, сякаш надигаха нещо от земята. „Я хой! Я хари хой! Вдигай! Вдигай!“

Сетне нечий глас изрева:

— А сега марш! По прекия път. Обратно към Подземието под Портата! Както личи, днес Оная няма да ни безпокои.

Цялата банда от орки се раздвижи. Четирима в средата носеха тялото на раменете си. „Я хой!“

Бяха взели тялото на Фродо. Отиваха си. Не можеше да ги настигне. И все пак продължаваше да се тътри напред. Орките бяха достигнали тунела и влизаха навътре. Първи минаха четиримата с товара, а зад тях избухна боричкане и блъсканица. Сам наближаваше. Изтегли меча и в треперещата му десница заигра синъо сияние, ала те не го забелязаха. Докато се задаваше задъхан, последният от тях изчезна в черния отвор.

За миг постоя запъхтян, с ръка на гърдите. Сетне прокара ръкав по лицето си да избърше мръсотия, пот и сълзи.

— Проклети мръсници! — възкликна той и се хвърли подир тях в мрака.

Тунелът вече не изглеждаше много тъмен, по-скоро сякаш бе минал от лека омара в гъста мъгла. Умората растеше, ала волята му все повече укрепваше. Стори му се, че малко напред различава светлината на факли, но колкото и да се напрягаше, не успя да ги догони. Орките се движат бързо из тунелите, а този познаваха добре; въпреки Корубана често им се налагаше да го използуват като най-пряк път през планините до Мъртвия град. Не знаеха в кое далечно време е бил издълбан главният тунел и широкият кръгъл кладенец, където от векове обитаваше Корубана; те сами бяха издълбали множество отклонения от двете страни, за да заобиколят леговището, търчейки напред-назад по заръка на господарите си. Тази нощ нямаха намерение да ходят далече, но бързаха да открият страничен коридор, който да ги отведе назад, към стражевата кула на зъбера. Повечето ликуваха, зарадвани от това, което бяха открили, и както им е обичаят, крещяха и бръщолевеха тичешком. Сам дочуваше в натежалия въздух тези безжизнени, груби гласове измежду останалите различни два — по-гръмки и по-близки. Водачите на двата отряда, изглежда, тичаха последни и спореха в движение.

— Не можеш ли да накараш сганта си да прекрати тази гюрултия, Шаграт? — изръмжа единият глас. — Само Корубана ни липсва сега.

— Давай, Горбаг! Половината шум ти го вдигаш — отвърна другият. — Нека се веселят момчетата! Засега няма какво да се плашим от Корубана, мисля. Изглежда, че е седнала на гвоздей — няма да плачем за това я! Не видя ли каква мръсотия се влачеше чак до проклетата й дупка? Остави ги да се смеят, всеки им запушва устата. Най-сетне ни се усмихна късметът — намерихме каквото иска Лугбурз.

— Лугбурз го иска, а!. Какво е то, как мислиш? Прилича ми на елф, ама е дребновато. Какво има да му се плашат на такова животинче?

— Не знам, ще трябва да го поогледаме.

— Охо! Значи не са ти казали какво да чакаш? Не ни казват всичко, нали? И половината не ни казват. Но и те могат да грешат, дори и Върховните.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги