— Добре, добре. Но на твое място първо бих спипал големия, дето се е измъкнал, преди да пращам рапорт до Лугбурз. Не звучи много хубаво да разправяш, че си хванал котето, а котаракът е изчезнал.
Гласовете взеха да се отдалечават. Сам дочу затихващия тропот на нозе. Опомняше се от потресението и го обземаше дива ярост.
— Всичко обърках! — викна той. — Знаех си. Сега го хванаха. Дяволи! Мръсници! Никога не изоставяй господаря си, никога, никога — това ми беше едничкият закон. Сърцето ми го предчувствуваше. Дано да заслужа прошка! Сега трябва да се добера до него. Както и да е, както и да е!
Той отново изтегли меча и удари камъка с дръжката ала звукът бе глух. Мечът обаче запламтя толкова ярко, че Сам успя да се огледа в светлината му. За своя изненада забеляза, че огромният блок е оформен като тежка врата и на височина не достига и два хобитови ръста. Между върха и ниската арка на отвора зееше мрачна пустота. Навярно вратата бе предназначена само да предпази от нахлуване на Корубана и отвътре се залостваше с някаква ключалка или резе, недостъпно за коварните й лапи. С последни сили Сам подрипна, хвана се за върха, изкатери се и скочи оттатък, сетне се втурна в лудешки бяг, размахвайки пламтящия меч, мина зад завоя и се устреми нагоре по лъкатушещия тунел.
Вестта, че господарят му е жив, бе прогонила всяка мисъл за умора и го тласкаше за последно усилие. Не виждаше нищо напред, защото този нов коридор непрестанно се виеше, ала му се стори, че догонва двамата орки — гласовете им отново се засилваха. Вече изглеждаха съвсем близки.
— Точно това ще направя — гневно казваше Шаграт. — Ще го затворя направо в най-високата зала.
— Защо? — изръмжа Горбаг. — Нямаш ли килии долу?
— Не давам никой да го пипне, казах вече — отвърна Шаграт. — Разбра ли? Той е ценен. Не вярвам на мнозина от моите момци и на нито един от твоите, пък и ти си безнадежден, като пощурееш за веселба. Ще го пратя където си искам, а на тебе кракът ти няма да стъпи там, ако не се държиш прилично. На върха казах. Там ще е в безопасност.
— Тъй ли? — промърмори Сам. — Забравяш за оня грамадански елф, дето го изтърва!
И с тези думи той профуча край последния завой, за да открие, че някаква измама на тунела или на изострения от Пръстена слух му е давала погрещна представа за разстоянието.
Фигурите на двамата орки все още бяха далече напред. Сега ги виждаше черни и прегърбени на фона на червено зарево. Най-сетне коридорът се издигаше право напред, в края имаше широко отворена двойна врата, водеща навярно към дълбоки зали под извисения рог на кулата. Останалите орки вече бяха влезли с товара си. Горбаг и Шаграт наближаваха портата.
Сам дочу грозна врява — взрив от дрезгави песни, блеене на рогове и удари на гонг. Горбаг и Шаграт бяха вече на прага.
Сам изкрещя и размаха Жилото, ала немощният му глас потъна сред гълчавата. Никой не му обърна внимание.
Огромната порта се затръшна. Бум. Железните лостове се наместиха отвътре. Тряс. Вратата бе затворена. Сам се хвърли върху яките бронзови плочи и рухна безчувствен на пода. Остана да лежи в мрака. Фродо бе жив но в плен на врага.
Пипин надникна изпод закрилата на Гандалфовия плащ. Запита се дали е буден, или още сънува стремителния сън, който го обгръщаше вече толкова дълго, откакто бе почнало бясното препускане. Мрачният свят прелиташе наоколо и вятърът мощно напяваше в ушите му. Не виждаше нищо, само звездите кръжаха и далече надясно огромни сенки закриваха небето — там отминаваха назад планините на Юга. Сънливо се опита да преброи етапите на пътешествието, ала сред дрямката спомените бяха несигурни.
Първо препускаха без отдих със страхотна бързина, а призори Пипин зърна да проблясва бледо злато и стигнаха до безмълвния град с огромен пуст замък на хълма. Едва се добраха до убежището, когато крилатата сянка отново прелетя отгоре и хората посърнаха от ужас. Ала Гандалф утеши хората с кротки слова и той подремна в едно кътче, морен, но неспокоен, усещайки в просъница как хората разговарят, шетат насам-натам и изслушват заповедите на Гандалф. Сетне отново препускане в нощта. Сега бе втората, не, третата нощ, откакто бе надникнал в Камъка. С този грозен спомен той окончателно се пробуди, потръпна и шумът на вятъра сякаш се изпълни със заплашителни гласове.
В небето лумна светлина, жълт огън запламтя зад мрачните прегради. Изплашен, Пипин отново се скри и се запита в коя ли злокобна страна го отвежда Гандалф. Разтърка очи и разбра, че просто пълната луна изгрява над източните сенки. Значи нощта още не бе отминала и тепърва ги чакаха дълги часове от мрачното пътешествие. Протегна се и запита:
— Къде сме, Гандалф?
— В Гондорското кралство — отвърна вълшебникът. — Продължаваме да яздим през Анориен.
Отново настъпи кратко мълчание. После Пипин изведнъж се вкопчи в плаща на Гандалф и извика:
— Гледай! Пламък, червен пламък! Има ли дракони из тия земи? Гледай, още един!
Вместо отговор Гандалф гръмогласно подвикна на коня си:
