По замисъла на древните строители Минас Тирит бе изграден на седем нива, всяко от тях издълбано в хълма и оградено от стена с широка порта. Но портите не бяха една срещу друга: Голямата порта на Градската стена беше на източния край, следващата гледаше на юг, третата — на север, и нагоре продължаваха да се сменят, тъй че павираното шосе към Крепостта криволичеше ту насам, ту натам по склона на хълма. И всеки път щом минеше пред Голямата порта, шосето се провираше по сводест тунел, пронизващ огромния скален хребет, чиято титанична маса разделяше на две всички пръстени на Града освен първия. Създаден отчасти в прастари времена заедно с хълма и довършен от могъщото умение и трудолюбие на древните народи, от широкия двор зад Портата се възправяше величав бастион, изострен към върха като кил на кораб и обърнат на изток. Той се издигаше чак до нивото на най-високия пръстен и там го увенчаваше крепостна стена; като матроси на планински кораб, бойците в Крепостта гледаха от острия му връх право надолу към Портата, останала седемстотин фута по-ниско. Така входът на Крепостта гледаше на изток, но бе издълбан в гръдта на скалата; дълъг, осветен с фенери наклон се издигаше оттам към Седмата порта. По него пътниците най-сетне достигаха Високия двор и Фонтанния площад в подножието на Бялата кула — висока и стройна, петдесет фатома от основата до върха, където знамето на Наместниците се вееше хиляда фута над равнината.
Могъща бе тая крепост наистина и ничии пълчища не биха я превзели, докато последният защитник още стиска оръжието, освен ако врагът успееше да мине изотзад в полите на Миндолуин и тъй да се добере до тесния зъбер, свързващ Стражевия хълм с планинския масив. Но този зъбер, който се извисяваше до нивото на петата стена, бе преграден с мощни укрепления чак до канарата, надвиснала над западния му край и в това пространство възправяха своите покриви и куполи гробниците на покойни крале и владетели, занемели навеки между планината и кулата.
С растящо изумление се вглеждаше Пипин в огромния каменен град, по-обширен и великолепен от всичко, което си бе представял, по-велик, по-могъщ и далеч по-красив от Исенгард. Ала личеше, че упадъкът се засилва от година на година; населението не достигаше и половината на хората, които биха могли преспокойно да се заселят тук. На всяка улица минаваха край някой голям дом или дворец, по чиито врати и сводести порти бяха издълбани изящни писмена със странни и древни очертания — имена, досещаше се Пипин, на великите мъже и техните родове, живели някога тук, ала сега къщите бяха онемели, не отекваха стъпки из широките дворове, не звъняха гласове из залите, не се показваха лица по вратите и опустелите прозорци.
Най-сетне излязоха от сянката пред Седмата порта и топлото слънце, което грееше над реката, докато Фродо крачеше из поляните на Итилиен, озари тук гладките стени, яките колони и високата арка със среден камък, изсечен като коронована кралска глава. В Крепостта не допускаха коне, затова Гандалф слезе на земята, а Сенкогрив след няколко думи на господаря си разреши да го отведат.
Стражите на Портата бяха облечени в черно, а шлемовете им имаха странна форма — като висока корона с дълги, прилепнали по лицето наушници, над които се разперваха бели криле на морски птици; сребрист пламък гореше по шлемовете, защото бяха изковани от митрил, наследство от славното минало. На черните туники бе избродирано бяло дърво, разцъфнало като сняг под Сребърната корона, и няколко многолъчни звезди. Това бяха одеждите на Елендиловите наследници, които в Гондор вече се носеха само от Крепостните стражи пред Фонтанния двор, където някога бе расло Бялото дърво.
Изглежда, че слухът за идването им ги бе изпреварил, приеха ги незабавно и мълчаливо, без въпроси. Гандалф бързо закрачи през белите плочи на двора. Под утринните лъчи играеха свежите струи на фонтан сред яркозелена морава, ала над езерото бе надвиснало мъртво дърво и голите пречупени клони печално ръсеха капки над бистрата вода.
Подтичвайки подир Гандалф, Пипин погледна натам. Печално изглежда, помисли си той и се запита защо ли са оставили мъртвото дърво сред това място, където всичко останало бе поддържано тъй грижовно.
Седем камъни, седем звездици и едно Снежнобяло дърво — изплуваха в паметта му словата, които бе прошепнал Гандалф. Сетне Пипин се озова на прага на огромния дворец под сияйната кула, следвайки вълшебника, той подмина високите безмълвни пазачи и навлезе в отекващата хладна сянка на каменния дом.
Минаха по плочките на дълъг и пуст коридор и Гандалф, без да спира, прошепна на Пипин:
