— Ще свършим до вечерта — каза Инголд. — Тая част от стената оставихме последна — откъм нея най-малко очакваме атака, нали гледа към нашите приятели в Рохан. Знаеш ли нещо за тях? Мислиш ли, че ще отвърнат на призива?
— Да, ще дойдат. Но те водиха тежки битки зад гърба ви. Не само този път, вече никой път не води към сигурни места. Бдете! Ако не бе Гандалф Буревестника, вместо Роханските конници откъм Анориен щяха да се зададат вражески пълчища. И може наистина да ги видите. Сбогом, не заспивайте нито за миг!
Гандалф отмина към просторната равнина зад Рамас Ехор. Така гондорците наричаха външната стена, която бяха изградили с тежък труд, откакто Итилиен падна под сянката на Врага. Повече от десет левги минаваше тя от подножието на планините, сетне възвиваше назад, обгръщайки полята на Пеленор — красива и плодородна област с дълги полегати възвишения и тераси, които се спускаха към дълбоките долини край Андуин. В най-далечната си точка стената бе на четири левги североизточно от Голямата градска порта и по стръмния навъсен бряг надвисваше над просторните крайречни низини. Бяха я изградили висока и яка, защото тук преграденото шосе се срещаше под високите кули на портата с пътя откъм бродовете и мостовете на Осгилиат. Най-близката точка на стената бе на около левга югоизточно от Града. Там Андуин, след като заобиколеше в широка дъга хълмовете Емин Арнен в Южен Итилиен, рязко завиваше на запад и крепостният вал се извисяваше над водите му; долу бе Харлонд с кейове и пристани за корабите, идващи срещу течението откъм южните провинции.
Крайградските земи бяха богати, осеяни с просторни нивя и овощни градини, с чифлици, хамбари и сушилни за хмел, кошари и краварници, с безброй потоци, ромолящи сред зеленината в своя бяг от възвишенията към Андуин. Ала не бяха много пастирите и земеделците, обитаващи тук — повечето гондорци живееха сред седемте пръстена на Града, из високите долини на Лосарнах в подножието на планините или още по-южно, в прекрасния Лебенин с петте бързи потока. Жилав народ се бе заселил там, между планините и морето. Признаваха ги за гондорци, ала в жилите им течеше смесена кръв и сред тях се срещаха ниски мургави мъже — потомци на забравените племена, бродили из сянката на хълмовете в Мрачните години преди идването на кралете. А още по-нататък, в обширната провинция Белфалас, бе Дол Амрот, крайморският замък на принц Имрахил — кралска кръв течеше в жилите му, както и в жилите на неговия висок и горделив народ с морскосиви очи.
Гандалф яздеше вече от доста време, когато в небето се разгоря денят и разсънилият се Пипин надникна наоколо. Наляво мъглата се стелеше като море и се сливаше с мътната сянка на Изтока, отдясно надигаха глави могъщи планини, идващи от Запада към своя внезапен стръмен край, сякаш при зараждането на тая местност Реката бе нахлула през величествената преграда, издълбавайки огромна долина — земя на оспорвани битки за бъдните времена. Тук, където Еред Нимраис, Белите планини стигаха до края си, той видя, както му бе обещал Гандалф, мрачния масив на връх Миндолуин, гъстите пурпурни сенки из високите му долини и отвесните чукари, белеещи в изгряващия ден. А в широкия му скут лежеше Охраняваният Град със своите седем каменни стени — тъй яки и древни, сякаш бяха не изградени, а изсечени от десницата на великан в костите на земята.
Докато Пипин гледаше смаяно, стените от мътносиви станаха бели и леко поруменяха в зората, на изток слънцето внезапно изплува от сянката и плисна лъчите си като копия над лицето на Града. Пипин не се удържа и извика, когато високо над централните стени кулата Ектелион засия на фона на небето като прекрасно стройно острие от перли и сребро, а върхът й просветна, сякаш изсечен от кристал; бели знамена се люшнаха по бойниците и затрептяха в утринния ветрец, а нейде високо и далече отекна ясният зов на сребърни фанфари.
Тъй пристигнаха по изгрев слънце Гандалф и Перегрин до Голямата порта на Гондорските мъже и железните врати отстъпиха пред тях.
— Митрандир! Митрандир! — закрещяха хората. — Сега вече знаем, че бурята наистина се задава!
— Тя вече налита — каза Гандалф. — Летях на крилете й. Пуснете ме да мина! Трябва да стигна до Владетеля Денетор, преди да свърши царуването му. Каквото и да ни сполети, идва краят на този Гондор, когото познавате. Пуснете ме да мина! Пред властния му глас мъжете отстъпиха и повече не го разпитваха, макар да се вглеждаха изумено в хобита, седнал пред него, и в коня, който го носеше. Градските жители почти не използуваха коне и рядко ги срещаха по улиците — ездачи имаше само сред вестоносците на владетеля. И те си казаха: „Сигурно е от прославените вихрогони на роханския Крал. Дано час по-скоро се притекат Рохиримите да укрепят силите ни.“ Но Сенкогрив вече отминаваше горделиво по дългия лъкатушен път.
