По сводести улици, красиви алеи и плочници той най-сетне стигна до първия, най-широк кръг и там го упътиха към фенерджийската улица, която водеше до Голямата порта. На нея намери старата гостилница — висока сграда от изтъркан сив камък с две крила, които отстъпваха назад от улицата, а между тях имаше тясна затревена площ и зад нея — самата странноприемница с множество прозорци, с широка колонада по цялата дължина и стъпала, слизащи към тревата. Между коловете играеха няколко момчета, единствените деца, които бе видял в Минас Тирит, и той спря да ги погледа. Скоро едно от тях го забеляза, с крясък се втурна по тревата и изскочи на улицата, последвано от неколцина други. Застана пред Пипин и го огледа от глава до пети.
— Привет! — каза хлапето. — Откъде идваш? Не си от Града.
— Не бях — съгласи се Пипин, — но казват, че вече съм един от гондорските мъже.
— Хайде де! — възкликна момчето. — Ако е тъй, значи всички тук сме мъже. На колко си години и как се казваш? Аз вече навърших десет години и скоро ще стана пет фута. По-висок съм от теб. Няма как, баща ми е от най-високите в Стражата. Кой е баща ти?
— На кой въпрос да отговоря най-напред? Баща ми има чифлик из земите около Бели извор край Скътана паланка в Графството. Скоро ще навърша двайсет и девет, тъй че тук те бия по точки, обаче съм висок само четири фута и едва ли ще раста тепърва освен на ширина.
— Двайсет и девет! — подсвирна момчето. — Ама ти си бил съвсем стар! Колкото чичо ми Йорлас. Нищо де — добави то с надежда, — обзалагам се, че мога да те изправя на глава или да те просна по гръб.
— Може, ако ти позволя — разсмя се Пипин. — А може и аз тебе да обърна — по нашия край знаем някои хитри похвати в борбата И там, позволи да ти съобщя, ме смятат за необичайно едър и силен, още никому не съм позволил да ме изправи на глава. Ако се стигне до бой и нямам друг изход, бих могъл да те убия. Като пораснеш, ще разбереш, че хората невинаги са такива, каквито изглеждат и макар да ме смяташ за непознато хлапе и лесен противник, чуй предупреждението ми: не съм хлапе, а полуръст, храбър, як и зъл! Пипин се смръщи тъй зловещо, че момчето отстъпи назад, но веднага се върна със стиснати юмруци и в очите му запламтяха войнствени искрици.
— Не! — отново се разсмя Пипин. — Не вярвай на хвалбите на странниците! Никакъв боец не съм. Но във всеки случай ще е по-учтиво онзи, който предизвиква, да си каже името. Момчето гордо вирна глава.
— Аз съм Бергил, син на Берегонд от Стражата.
— Така си и мислех — каза Пипин. — Приличаш на баща си. Познавам го и той ме прати да те потърся.
— Защо не каза веднага? — възкликна Бергил и изведнъж по лицето му се изписа отчаяние. — Само не казвай, че е размислил и ще ме отпрати с женорята! А, не, последните каруци вече заминаха.
— Не знам дали заръката му е добра, но поне не е толкова лоша — отвърна Пипин. — Каза, че ако вече нямаш намерение да ме изправиш на глава, можеш да развеселиш един самотен странник и да го разведеш из Града. Аз пък бих ти разказал туй-онуй за далечни страни.
Бергил плесна с ръце и облекчено се засмя.
— Всичко е наред! — викна той. — Идвай, щом е тъй! След малко отиваме на Портата да погледаме. Да вървим.
— Какво става там?
— Преди залез слънце се чака по Южния път да дойдат Военачалниците от Областите. Ела с нас и ще видиш.
Откакто се раздели с Мери, Пипин не бе срещал по-приятен спътник. Скоро двамата с Бергил се увлякоха във весел разговор, докато крачеха по улиците, без да обръщат внимание на любопитните погледи. Не след дълго се озоваха сред тълпа, отиваща към Голямата порта. Тук Пипин окончателно спечели почитта на Бергил, защото, щом съобщи името си и паролата, стражата с поклон го пусна да мине; нещо повече, разрешиха да вземе и спътника си.
— Добре стана! — каза Бергил. — Нас, момчетата, вече не ни пускат до Портата без възрастен придружител. Сега ще видим всичко.
Извън Портата множество мъже се бяха струпали край шосето и широкия павиран площад, на който се събираха всички пътища към Минас Тирит. Всички погледи бяха отправени на юг и скоро се надигна шепот:
— Гледайте, прашен облак! Идат!
Пипин и Бергил се провряха през тълпата най-отпред и зачакаха. В далечината засвириха рогове и радостни възгласи заприиждаха като вятър. После гръмко запяха фанфари и народът наоколо се развика:
„Форлонг! Форлонг!“.
— Какво казват? — запита той.
— Форлонг е дошъл — отвърна Бергил. — Старият Форлонг Дебели, Владетел на Лосарнах. Там живее прадядо ми. Ура? Ето го. Добрият стар Форлонг!
Начело на колоната едър кон с мощни нозе, язден от широкоплещест и невероятно пълен мъж — стар и белобрад, ала в ризница, с черен шлем и дълго тежко копие. Зад него гордо се задаваше колона от прашни мъже, въоръжени е огромни бойни секири; бяха навъсени, невисоки и малко по-смугли от всички гондорци, които Пипин бе виждал досега.
— Форлонг! — викаше тълпата. — Вярно сърце, верен другар! Форлонг!
Ала когато мъжете от Лосарнах отминаха, наоколо замърмориха:
