— Не всичко е както бих искал — каза Теоден, — защото това място не прилича на прекрасния ми замък в Едорас. Пък и приятелят ти замина. Но кой знае кога ще седнем двамата с теб на празнична трапеза в Медуселд; скоро ще се върна натам, ала не ще имам време за пиршества. Хайде сега! Яж, пий и дай да побъбрим, докато още можем. А после ще яздиш с мен.
— Може ли? — възкликна Мери, изненадан и възхитен. Още никога любезни слова не го бяха изпълвали с тъй дълбока благодарност. — Великолепно ще е! Боя се, че само се пречкам из нозете на всички — неуверено добави той, — но знайте, че бих желал да сторя всичко, що е по силите ми.
— Не се съмнявам — каза кралят. — Заръчах да ти приготвят едно добро планинско пони. По пътищата, които ни чакат, то ще те носи по-бързо от всеки друг кон. Напускам крепостта не през равнината, а по планинските пътеки, та да стигна до Едорас през Черноден, където ме чака благородната Еовин. Ако искаш, ще ми бъдеш оръженосец. Еомер, има ли тук подходящо бойно снаряжение за пазителя на меча ми?
— Тук няма големи оръжейници, господарю — отвърна Еомер. — Може да му намерим лек шлем по мярка, но нямаме нито ризница, нито меч за неговия ръст.
— Имам си меч — каза Мери, смъкна се от стола и изтегли от черната ножница бляскавото острие. Във внезапен прилив на любов към величавия старец, той прегъна коляно, стисна десницата му и я целуна. — Мога ли да положа меча на Мериадок от Графството в скута ви, кралю Теоден? — викна той. — Приемете верността ми, ако желаете!
— С радост я приемам — каза кралят и положи за благослов дългите си старчески ръце върху кестенявата коса на хобита. — Изправи се сега, Мериадок, рохански оръженосец от замъка Медуселд! Вземи меча си и го носи към победи!
— Ще ми бъдете като роден баща — каза Мери.
— Не за дълго — отвърна Теоден.
После двамата побъбриха над трапезата, докато Еомер се обади:
— Наближава часът, определен за тръгване, господарю. Да наредя ли да свирят роговете? Но къде е Арагорн? Не е обядвал и мястото му е празно.
— Ще се приготвим за път — каза Теоден. — Пратете някого да съобщи на благородния Арагорн, че часът наближава.
Кралят, придружен от Мери и стражата си, слезе от Портата на Крепостта към зелената морава, където се събираха Ездачите. Мнозина вече бяха в седлата. Отрядът щеше да е голям — кралят оставяше в крепостта само малък гарнизон и всички, които можеха да се отделят, заминаваха за военния сбор в Едорас. През нощта вече бяха потеглили хиляда копиеносци, но още около петстотин бяха останали да придружат краля — повечето мъже от полята и долините на Западния предел.
Малко настрани седеше безмълвен и дисциплиниран отрядът на Скиталците, въоръжени с копия, лъкове и мечове. Плащовете им бяха тъмносиви и сега качулките закриваха шлемовете и главите им. Конете им бяха силни и горделиви, ала с несресани гриви; един от тях още чакаше конника си. Това беше конят на Арагорн, който бяха довели от Севера, наричаше се Рохерин. По юздите и стремената не проблясваха скъпоценни камъни, злато или каквито и да бяло украшения, конниците също не носеха емблеми и знаци, само на лявото рамо на всеки плащ бе закопчана сребърна брошка с формата на лъчиста звезда.
Кралят яхна Снежногрив и Мери застана до него с понито си на име Стиба. След малко от Портата излезе Еомер, придружен от Арагорн, Халбарад с обвития в черно прът и двама високи мъже, ни млади, ни стари. Тъй силно си приличаха те, синовете на Елронд, че малцина можеха да ги различат — тъмнокоси, сивооки, с прекрасни елфически лица, облечени в еднакви лъскави ризници под сребристо сивите плащове. Зад тях крачеха Леголас и Гимли. Но Мери виждаше само Арагорн, тъй смайваща бе промяната, която забелязваше у него, сякаш за една нощ дълги години бяха легнали на плещите му. Сурово бе лицето му, посивяло и изпито.
— Смут ме е обзел, владетелю — каза той, заставайки край коня на краля. — Странни слова дочух и видях отдалече нови заплахи. Дълго се труди мисълта ми и сега се боя, че трябва да променя плановете си. Кажи ми, Теоден, щом сега потегляш за Черноден, кога ще си там?
— Вече е цял час подир пладне — каза Еомер. — Преди мръкнало на третия ден от днес ще стигнем до твърдината. Луната тогава ще е минала една нощ след пълнолуние и както заръча кралят, сборът ще се състои на следващия ден. Не можем по-бързо, щом трябва да сберем цялото войнство на Рохан.
Арагорн помълча.
— Три дни — прошепна той, — а сборът на Рохан тепърва ще започва. Но виждам, че по-бързо не ще стане. — Той вдигна глава и сякаш взе някакво решение, тревогата отстъпи от лицето му. — Тогава, владетелю, с твое разрешение ще направя нов избор за себе си и своите сънародници. Трябва да поемем по друг път и вече не ще се крием. Времето на потайностите отмина за мен. Ще препусна на изток по най-преките друмища и ще премина Пътя на Мъртвите.
— Пътя на Мъртвите! — потрепера Теоден. — Защо говориш за него?
Еомер се обърна и втренчено изгледа Арагорн, а на Мери му се стори, че лицата на Конниците, които дочуха тия думи, внезапно пребледняха.
