— Добре! — каза той. — Ако тия твои близки поне малко приличат на теб, благородни Арагорн, тридесет конници са сила, която не се мери с бройка.
Конниците потеглиха отново. Арагорн яздеше с Дунеданците и след като поговориха за вестите от Севера и Юга, Елрохир каза:
— Нося заръка от баща си: Дните са кратки. Бързаш ли, спомни си за Пътя на Мъртвите.
— Дните винаги са ми се стрували кратки, за да изпълня туй, що желая — отвърна Арагорн. — Ала наистина много ще трябва да бързам, та да поема по онзи път.
— Скоро ще видим — каза Елрохир. — Но да не говорим повече за това по откритите друмища!
— Какво ми носиш, сънароднико? — обърна се Арагорн към Халбарад, защото го бе видял, че вместо копие стиска дълга пръчка, сякаш дръжка на знаме, но плътно обвита с черно платно и омотана с дълги ремъци.
— Нося ти дар от Владетелката на Ломидол — отвърна Халбарад. — Тайно го извеза и много труд положи. Но ти праща вест:
Кратки са вече дните. Или ще ни споходи надежда, или вече не ще има на що да се надяваме. Затуй ти провождам каквото извезах за теб. Сбогом, Елфически камък!
— Сега знам какво носиш — промълви Арагорн. — Засега продължавай да го носиш вместо мен!
Той се обърна и погледна към Севера под едрите звезди, сетне замълча и не отрони нито дума до края на нощното пътуване.
Нощта преваляше и здрачът на изток просветляваше, когато най-после се изкачиха по Усоева котловина и достигнаха Рогоскал. Тук трябваше да спрат за кратка почивка и съвещание.
Мери спа, докато го събудиха Леголас и Гимли.
— Слънцето огря — каза Леголас. — Вече всички са на крак и гледат да си свършат работата. Ставай, благородни сънливецо, и огледай крепостта, докато още имаш време!
— Преди три дни тук имаше битка — каза Гимли, — а двамата с Леголас играхме една игра и аз я спечелих с един-единствен орк. Ела да видиш къде е било! Има и пещери, Мери, приказни пещери! Как мислиш, Леголас, да ги посетим ли?
— Не! Няма време — отвърна елфът. — Не разваляй магията с прибързаност! Дадох ти дума да се върнем насам, ако пак настъпят дни на мир и свобода. Но вече наближава пладне, а както дочух, по това време ще обядваме и отново поемаме на път.
Мери стана и се протегна. Няколко часа сън не му стигаха, беше морен и потиснат. Тъгуваше за Пипин и усещаше, че е само товар, докато всички останали бързат по някаква задача, която той не разбираше докрай.
— Къде е Арагорн? — запита той.
— Във високата зала на кулата — каза Леголас. — Комай не е подвил крак тая нощ. Преди няколко часа каза, че трябва да помисли, и отиде нататък, придружен само от сънародника си Халбарад; някакви мрачни грижи или тревоги са го налегнали.
— Странна групичка са тия пришълци — каза Гимли. — Снажни са и благородни, а Роханските конници изглеждат същински хлапета пред тях; на повечето лицата са като на Арагорн — сурови, състарени като обрулени от вятъра скали и всички мълчат.
— Но също като Арагорн, нарушат ли мълчанието, стават любезни — добави Леголас. — И забеляза ли братята Еладан и Елрохир? По-светли са одеждите им, красиви са и изтънчени като елфически владетели и нищо чудно — нали са синове на Елронд Ломидолски.
— Защо са дошли? Чу ли нещо? — запита Мери. Вече се бе облякъл и метна на рамо сивия плащ; тримата заедно тръгнаха към разрушената порта на крепостта.
— И ти чу какво отвърнаха на въпроса — каза Гимли. — Казват, че в Ломидол пристигнала вест: Арагорн има нужда от сънародниците си. Нека Дунеданците препускат към него в Рохан! Но сега и те се питат откъде е дошла. Гандалф я е пратил, предполагам.
— Не, Галадриел е била — възрази Леголас. — Нали тя ни съобщи чрез Гандалф за идването на Сивия отряд от Севера?
— Да, прав си — каза Гимли. — Владетелката на Гората! Много сърца и копнежи е разчела тя. Ех, защо не си поискахме неколцина от твоите събратя, Леголас!
Леголас застана край портата, обърна ясен взор на североизток и прекрасното му лице потъмня.
— Не вярвам да дойде някой — отвърна той. — Те няма защо да тръгват на война — войната вече пламти по родните им земи.
Тримата другари се разходиха заедно, разговаряйки ту за един, ту за друг момент от битката, спуснаха се от разрушената порта, отминаха могилите на падналите сред зелената морава край пътя и накрая се изправиха на Шлемов вал да хвърлят поглед към котловината. Там вече се издигаше черен, висок и каменист Мъртвешкия рид и ясно личеше къде хуорните са утъпкали и разорали тревата. Планинци от Дун и мнозина мъже от крепостния гарнизон работеха по Вала, из полята и край порутените стени и все пак всичко изглеждаше удивително спокойно — морната долина си отпочиваше подир бясната буря. След малко тримата завиха назад и се върнаха да обядват в залата на крепостта.
Кралят вече бе там и щом влязоха, повика Мери и нареди да го настанят на съседния стол.
