Гандалф бе изчезнал и тътнещите копита на Сенкогрив заглъхнаха в нощта, когато Мери се върна при Арагорн. Имаше само леко вързопче, защото бе загубил раницата си край Парт Гален и цялото му имущество се ограничаваше с няколко полезни дреболии, открити сред руините на Исенгард. Азуфел вече бе оседлан. Леголас и Гимли чакаха с коня си наблизо.
— И тъй, все още оставаме четирима от Отряда — каза Арагорн. — Ще яздим заедно. Но няма да потеглим сами, както мислех. Сега кралят е решил да тръгне незабавно. Откакто се появи крилатата сянка, той иска да се върне към хълмовете под прикритието на нощта.
— А после накъде? — запита Леголас.
— Засега нищо не мога да кажа — отвърна Арагорн. — Колкото до краля, той ще отиде на сбора, който свика в Едорас след четири нощи. А там, мисля, ще чуе вест за сражения и Роханските конници ще поемат към Минас Тирит. Но лично аз и всеки, който реши да дойде с мен…
— Аз ще съм! — викна Леголас.
— И Гимли с него! — обади се джуджето.
— Е, добре, лично аз не съм наясно — продължи Арагорн. — Трябва да сляза към Минас Тирит, но още не знам по кой път. Наближава отдавна чаканият час.
— Не ме изоставяйте! — възкликна Мери. — Досега не бях много полезен, но не искам да ме скътат някъде като багаж, докато всичко свърши. Не вярвам Конниците да искат да си губят времето с мен. Впрочем кой знае. Нали кралят каза, че когато се прибере у дома, иска да седна край него и да му разправя за Графството.
— Да — каза Арагорн, — и мисля, че пътят ти е с него, Мери. Но не чакай да свърши с веселба. Боя се, че много вода ще изтече, преди Теоден да седне спокойно в Медуселд. Безброй надежди ще посърнат през тая сурова пролет.
Скоро всички бяха готови за път — двадесет и четири ездачи плюс Гимли зад Леголас и Мери пред Арагорн. Препускаха стремглаво в нощта. Малко след като минаха мъглите край Бродовете на Исен, един от последните Конници наближи в галоп челото на колоната.
— Господарю — каза той на краля, — зад нас се задават ездачи.
Стори ми се, че ги чух още като пресичахме бродовете. Сега сме сигурни. Препускат с все сила и ни догонват.
Теоден незабавно заповяда да спрат. Конниците се обърнаха и стиснаха копията. Арагорн скочи от коня, свали Мери на земята и като изтегли меча си, застана до стремето на краля. Еомер и оръженосецът му се върнаха назад. Мери повече от когато и да било се чувствуваше като ненужен багаж и се питаше какво да прави, ако започне битка. Ами ако малобройната кралска охрана бъде обкръжена и разбита, а той избяга в мрака — сам сред дивите степи на Рохан, без ни, най-малка представа къде е? „Лоша работа!“ — помисли си той. Изтегли меча и стегна пояса си.
Залязващата луна беше засенчена от огромен провлачен облак, но внезапно отново изплува на свобода. В същия миг дочуха тропот на копита и зърнаха черни фигури да се задават стремително откъм бродовете. Тук-там лунните лъчи проблясваха по върховете на копията. Не можеше да се разбере колцина са преследвачите, ала, поне не отстъпваха по брой на кралската свита.
Когато приближиха на петдесетина крачки. Еомер гръмко извика:
— Стой! Стой! Кой язди през Рохан?
Жребците на преследвачите спряха изведнъж. Настана тишина, после зърнаха в лунния светлик един от конниците да слиза на земята и бавно да крачи към тях. Ръката му бледо просветна, когато я вдигна с дланта напред в знак на мир, ала кралските стражи сграбчиха оръжията си. На десет крачки от тях мъжът спря. Беше висок — стройна тъмна сянка. Звънкият му глас проехтя в нощта.
— Рохан? Рохан ли рече? Радостна вест. Отдалеч бързаме да дирим тая страна.
— Намерихте я — каза Еомер. — Навлязохте в нея, когато пресякохте бродовете. Но тук са владенията на Теоден крал. Никой не язди през тях без негово позволение. Кои сте? И закъде бързате?
— Аз съм Халбарад Дунадан, Скиталец от Севера — викна мъжът. — Търсим Арагорн, сина на Араторн и чухме, че бил в Рохан.
— И го намерихте! — викна Арагорн. Подхвърли юздите на Мери, изтича напред и прегърна пришълеца. — Халбарад! От всички радости тая е най-неочакваната.
Мери въздъхна с облекчение. Беше си мислил, че това е последната отчаяна хитрина на Саруман, за да издебне краля, когато го придружават само неколцина бойци, но, изглежда, поне засега нямаше да се наложи да загине, защитавайки Теоден. Прибра меча си в ножницата.
— Всичко е наред — обърна се назад Арагорн. — Това са мои близки от страната, където живеех. Но защо идват и колко са, ще узнаем от Халбарад.
— Водя тридесет души — каза Халбарад. — Само толкова от нашите успях да събера набързо, но братята Еладан и Елрохир пожелаха да воюват и тръгнаха с нас. Препускахме без отдих, откакто получихме призива ти.
— Но аз не съм ви призовавал другояче, освен мислено — каза Арагорн. — Душата ми неведнъж е копняла за вас и тази нощ повече от всякога, ала вест не съм пращал. Е, хайде! Всички тия въпроси ще трябва да изчакат. Срещаме се сред напрежение и опасност. Елате с нас сега, ако кралят разреши.
Теоден искрено се зарадва на новината.
