На Леголас и Гимли, застанали наблизо, им се стори, че тя заплака, и скръбно бе да видят сълзите на тъй горда и непреклонна девойка.
— Арагорн, ще тръгнеш ли? — запита тя.
— Ще тръгна — отвърна той.
— И няма ли да ми разрешиш да яздя с отряда ти, както помолих?
— Не, лейди — каза той. — Не мога да го сторя без разрешението на краля и брат ти, а те не ще се завърнат до утре. Ала сега вече ми е броен всеки час, всяка минута. Сбогом!
Тя падна на колене и промълви:
— Моля те!
— Не, лейди — повтори той и я изправи на нозе. Сетне целуна ръката й, скочи в седлото и препусна, без да се обръща; само ония, що го познаваха добре и бяха наблизо, разбраха болката му.
А Еовин остана със стиснати юмруци, неподвижна като каменна статуя, и гледа подир тях, докато потънаха в сянката под черния Дуиморберг, Планината на призраците, където бе Портата на Мъртвите.
Когато изчезнаха от поглед, тя се обърна и неуверено като слепец се запрепъва към стаята си. Ала никой от нейния народ не видя тази раздяла — от страх всички се бяха изпокрили и излязоха чак когато изгря зората и дръзките странници бяха изчезнали.
И някои казваха: „Те са елфически вещери. Нека вървят където им е мястото, в потайни дебри, и вече да не се връщат. И без това са дошли лоши времена.“
Препускаха през сумрака, слънцето още не бе изгряло отсреща над черните хребети на Планината на призраците. Ужас ги облъхна, когато пресякоха останките от древни каменни стени и стигнаха до Тъмната клисура. Там, в сянката на черни дървета, които дори Леголас не можеше да изтърпи за дълго, откриха прорез в подножието на планината и право на пътя им се издигна като знак на съдбата самотен висок камък.
— Кръвта ми се вледенява — промърмори Гимли, но останалите мълчаха и гласът му заглъхна из влажните борови иглички под нозете му.
Конете не искаха да минат оттатък заплашителния камък, докато ездачите не слязоха да ги поведат напред. И тъй накрая стигнаха дълбоко в клисурата; там се извисяваше отвесна каменна стена и в нея като хищна черна паст зееше Мрачната порта. Над широката арка бяха изсечени знаци и образи — прекалено неясни, за да ги разчетат; ужас струеше отвътре като сива мъгла. Отрядът спря и нямаше сърце, което да не тръпне, освен може би сърцето на Леголас, който не се боеше от призраците човешки.
— Зла е тази врата — каза Халбарад — и смърт ме чака отвъд нея. Въпреки всичко ще дръзна да прекрача прага, но нито един кон не ще ме последва.
— Трябва да влезем, значи и конете ще трябва да дойдат — отвърна Арагорн. — Още много левги ни чакат, ако минем през мрака, а всеки изгубен час приближава победата на Саурон. След мен!
Той ги поведе и толкова силна бе волята му в този час, че всички Дунеданци и конете им го последваха. Тия благородни животни безмерно обичаха Скиталците и бяха готови да прекосят дори ужасната Порта, стига само господарите им да крачеха до тях с твърди сърца. Ала Арод, роханският жребец, отказа да продължи и се спря дотолкова потен и разтреперан, че им дожаля. Тогава Леголас закри е длани очите му и тихичко запя в мрака, докато конят прие да го поведат напред, и елфът влезе навътре. И ето че остана само Гимли джуджето.
Коленете му се тресяха и го обзе гняв.
— Нечувано! — възкликна той. — Елф да влезе под земята, а джудже да не смее!
С тия думи, той се хвърли напред. Ала на прага му се стори, че нозете му се влачат като олово, изведнъж го порази слепота — него, Гимли, син на Глоин, който бе бродил без страх из дълбините на света.
Арагорн вървеше най-отпред с една от факлите, които бе донесъл от Черноден, още една пламтеше в ръката на Еладан в края на колоната и Гимли с препъване изтърча да го догони. Не виждаше нищо освен мътния светлик на факлите, ала поспреше ли отрядът, сякаш от всички страни го обгръщаха гласове, нашепващи думи на език, който не бе чувал досега.
Никой не нападна отряда, никой не ги спря и все пак страхът на джуджето растеше с всяка нова крачка — най-вече защото знаеше, че няма връщане назад; невидима тълпа ги следваше в мрака и преграждаше обратния път.
Не се знае колко време мина, докато пред Гимли се разкри гледка, която до края на живота си напразно се мъчи да забрави. Доколкото можеше да прецени, коридорът беше широк, но изведнъж стените отляво и отдясно изчезнаха и отрядът се озова в огромна празна зала. Джуджето едва крачеше под товара на страха. С приближаването на факлата на Арагорн отляво нещо заблещука в мрака. Той спря и отиде настрани да види какво е.
— Не усеща ли страх? — промърмори джуджето. — Във всяка друга пещера Гимли, син на Глоин, пръв би хукнал към блясъка на златото. Но не и тук! Нека си лежи!
