От древни времена ужасът пред Мъртвите тегнеше над този хълм и околните пущинаци. На върха лежеше грамаден, съвършено кръгъл черен камък, висок колкото човешки ръст, макар да бе наполовина заровен в земята. Неземен изглеждаше той, сякаш бе паднал от небесата, както мислеха някои, ала ония, що си спомняха още преданията за Задмория, казваха, че бил донесен от руините на Нуменор и положен тук от Исилдур. Никой от жителите на долината не дръзваше да го доближи или да се засели тук; разправяха, че там било сборище на Сенките и в страшни времена те сядали и шепнели край Камъка.
До този Камък стигнаха и спряха в глухата нощ. Тогава Елрохир подаде на Арагорн сребърен рог и той засвири с него; на околните им се стори, че чуват отговор, сякаш рогове отекнаха из дълбините на далечни пещери. Повече не чуха нито звук, ала усетиха, че огромна тълпа се сбира край хълма, на който са застанали, като призрачен дъх от планините се спусна мразовит вятър. Но Арагорн слезе от коня и изправен до Камъка, викна с мощен глас:
— Клетвопрестъпници, защо сте дошли?
И в отговор из нощта се разнесе далечен глас:
— Да изпълним клетвата си и да намерим покой.
Тогава Арагорн изрече:
— Най-после дойде часът. Тръгвам към Пеларгир на Андуин и вие ще дойдете подир мен. А когато цялата страна се очисти от слугите на Саурон, ще сметна клетвата за изпълнена и ще намерите вечен покой. Защото съм Елесар, наследник на Исилдур Гондорски.
И той нареди на Халбарад да развее знамето, което бе донесъл. Всички гледаха поразени — то беше черно и ако имаше някакъв герб по него, мракът го укриваше. Сетне настъпи тишина и нито шепот, нито въздишка прозвуча до края на дългата нощ. Отрядът остана на бивак край Камъка, но никой не мигна, защото отвсякъде ги обграждаше ужасът на Сенките.
Ала щом изгря бледата хладна зора, Арагорн веднага се изправи и поведе отряда на най-стремителното и тежко пътуване, което никой освен него не бе предприемал и единствено волята му ги подкрепяше в лудия бяг. Не биха го издържали други простосмъртни освен Дунеданците от Севера, а с тях и Гимли джуджето и Леголас от народа на елфите.
Минаха през теснината Тарланг и навлязоха в Ламедон, а армията на Сенките препускаше отзад и страхът летеше пред тях, докато стигнаха до Калембел край река Сирил и кървавото слънце залезе на запад зад Пинат Гелин. Завариха града и бродовете на Сирил пусти, защото мнозина бяха потеглили на бой, а всички останали бяха избягали към хълмовете, чувайки мълвата за идващия Крал на Мъртвите. А на следващия ден не изгря зора и Сивият отряд препусна из мрака на идващата Мордорска буря и изчезна от взора на простосмъртните, ала Мъртвите ги следваха.
Сега всички пътища водеха на изток срещу близката война и връхлитащата Сянка. И докато в Гондор Пипин стоеше край Голямата градска порта и гледаше принца на Дол Амрот да се задава с развени знамена, в Рохан кралят се спускаше по хълмовете.
Денят гаснеше. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги остри сенки пред нозете на Конниците. Мракът вече се бе промъкнал под клоните на шепнещите борови гори, покрили стръмните планински склонове. След тежкия ден кралят яздеше бавно. Скоро пътеката заобиколи грамадна скална издатина и се спусна в здрача сред тихите въздишки на дърветата. Заслизаха надолу, надолу в дълга лъкатушна колона. Когато най-сетне стигнаха дъното на клисурата, откриха, че в дълбините е настанала вечер. Слънцето бе залязло. Здрач покриваше водопадите.
През целия ден бяха следвали бързия поток, който се спускаше от високия проход и се провираше долу в теснината между обрасли с борове урви, а сега минаваше през каменна порта навън и се изливаше в широката долина. Конниците продължиха покрай него и внезапно пред тях се разкри Черноденската долина, огласена от вечерния ромон на водите. Тук белият Снегоструй, придошъл от притоците си, бурно летеше по камъните сред пръски пяна и слизаше към Едорас и зелените хълмове сред равнините. Далече надясно над просторната долина се извисяваше величавият Крепкорог, опрян сред облаците на могъщите си устои; назъбеният му връх, покрит с вечни снегове, блестеше далеч над света — синкавосенчест на изток, обагрен от кървав залез на запад.
Мери огледа учудено този странен край, за който толкова бе слушал през дългия път. Свят без небе, в който през мътните сенки на въздушната бездна взорът му срещаше само възходящи склонове, огромни каменни стени и навъсени пропасти, увенчани с мъгла. Поспря за малко в полудрямка, заслушан в ромона на водата, шепота на дърветата, пукота на камъните и необятната очакваща тишина, спотаена зад всеки звук. Той обичаше планините или по-скоро бе харесвал мисълта за тях, придружаваща разказите за далечни страни, ала сега го потискаше непоносимата тежест на безкрайната Средна земя. Копнееше да се скрие от тая величественост край огнището в някоя спокойна стаичка.
