Беше много изморен, защото, макар да яздеха бавно, почти не бяха почивали. Близо три изтощителни дни час подир час се бе друсал нагоре-надолу през проходи, дълги долини и безброй потоци. Понякога, когато пътят бе по-широк, яздеше край краля, без да забелязва, че много от Конниците се усмихват, като ги виждат заедно — хобитът на дребно и рошаво сиво пони и Владетелят на Рохан на могъщия си бял кон. В тия минути разговаряше с Теоден, разказваше му за дома си и делата на народа на Графството или на свой ред слушаше разкази за Пределите и величието на древните им жители. Но най-често, особено през последния ден, Мери яздеше самичък зад краля, без да казва нищо, и се мъчеше да разбере бавната, звучна роханска реч, която дочуваше откъм мъжете зад себе си. Струваше му се, че в този език среща много познати думи, макар и изричани по-звънко и натъртено, отколкото в Графството, ала не успяваше да ги свърже в изречения. От време на време ясният глас на някой Конник се извисяваше във волна песен и Мери усещаше как сърцето му трепва, макар да не знаеше за какво е песента.
Сред всички тия хора изпитваше самота, особено сега, в края на деня. Питаше се къде ли се е изгубил Пипин из този странен свят, какво е станало с Арагорн, Леголас и Гимли. И изведнъж сякаш хладна десница докосна сърцето му — спомни си за Фродо и Сам.
— Забравям ги! — укори се той. — А те са по-важни от всички нас. Нали дойдох да им помогна, но сега, ако още са живи, сигурно са на стотици мили оттук.
Побиха го тръпки.
— Черноден най-сетне! — каза Еомер. — Пътуването наближава към края си.
Спряха. От тесния проход се спускаха стръмни пътеки. Като през висок прозорец виждаха само част от просторната долина сред здрача долу. Край реката примигваше самотна светлинка.
— Това пътуване може и да е свършило — каза Теоден, — но още дълъг път ме чака. Луната снощи бе пълна и призори ще трябва да препусна към Едорас за сбора на Пределите.
— Но ако приемеш моя съвет — тихичко изрече Еомер, — сетне ще се завърнеш насам, докато войната свърши с победа или поражение.
Теоден се усмихна.
— Не, сине мой, както реших да те наричам, недей да мълвиш коварните слова на Змийския език в старческите ми уши! — Той разкърши плещи и се озърна към дългата колона бойци, която се губеше в здрача. — В тия няколко дни, откакто потеглих на запад, сякаш се сбират дълги години, ала вече никога не ще се подпра на тояжка. Ако загубим войната, каква полза да се крия из хълмовете? А ако победим, ще има ли скръб, та дори и да падна в устрема на сетните си сили? Но да оставим това засега. Тази нощ ще почивам в Твърдината Черноден. Останала ни е поне една спокойна вечер. Да вървим!
В прииждащия здрач се спуснаха към долината. Тук Снегоструй течеше край западните склонове и скоро пътеката ги доведе до брод, където плитките води звучно припяваха по камънака. Край брода имаше стража. Когато кралят наближи, от сянката на скалите изскочи група бойци; щом го видяха, те радостно закрещяха:
— Теоден крал! Теоден крал! Кралят на Пределите се завръща! После един от тях протяжно засвири с рог. Зовът отекна из долината. Отдалече му отвърнаха рогове и отвъд реката пламнаха светлини.
И изведнъж високо горе избухна мощната песен на фанфари, сякаш събрани в някаква пещера, която сливаше звуците в един глас и го отпращаше да тътне и да оглася каменните стени.
И тъй кралят на Пределите се завърна победоносно от Запада към Черноден в подножието на Белите планини. Там завари вече събрана цялата останала сила на своя народ; щом узнаха за приближаването му, воеводите препуснаха да го посрещнат край брода с вести от Гандалф. Начело бе застанал Дунхере, вожд на местните жители.
— Преди три дни призори, господарю — каза той, — Сенкогрив долетя като Западния вихър в Едорас и Гандалф възрадва сърцата ни с вест за твоята победа. Но донесе и заръка от теб час по-скоро да сбираме Конниците. А сетне долетя крилатата Сянка.
— Крилатата Сянка? — повтори Теоден. — И ние я видяхме, но това бе посред нощ, преди Гандалф да ни напусне.
— Може би, господарю — отвърна Дунхере. — Дали е била същата или друга като нея, но онази сутрин над Едорас прелетя чернилка с формата на чудовищна птица и всички мъже затрепераха от страх. Тя надвисна над Медуселд и като се спусна надолу, почти до фронтона, нададе крясък, от който сърцата ни примряха. Точно тогава Гандалф ни посъветва да не се сбираме в полята, а да те срещнем тук, в долината под планинските склонове. Заръча ни още да палим светлини и огньове само в крайна нужда. Така и сторихме. Гандалф говореше заповедно. Вярваме, че такава е била волята ти. Ония злокобни твари не са се мяркали над Черноденската долина.
— Добре — каза Теоден. — Сега отивам в Твърдината и преди да си почина, ще се срещна там с пълководците и воеводите. Нека незабавно да дойдат при мен!
