— Вече ти казах, този поход не е за кончета като Стиба — отвърна Теоден. — Битка ни чака в полята на Гондор, ала що би сторил ти в нея, благородни Мериадок, макар да си майстор с меча и сърцето ти да е по-високо от ръста?
— Колкото до това, кой знае? — каза Мери. — Но защо, господарю, ме прие за хранител на меча си, щом няма да бъда край теб? Не искам в песните да се пее, че вечно са ме изоставяли!
— Приех те на съхранение — отвърна Теоден — и се съгласих да ми бъдещ покорен служител. Никой от моите Конници не може да те носи като багаж. Ако битката беше пред портите ми, може би щеше да останеш с подвизите си в песните на трубадурите, но сто и две левги ни делят от Мундбург, където властвува Денетор. Повече не ще говоря.
Мери се поклони, излезе опечален и се загледа в колоната от конници. Отрядите вече се готвеха за поемат на път — мъжете затягаха колани, оглеждаха седла, галеха конете си; някои неспокойно се взираха в ниския небосвод. Изневиделица един Конник се приближи и прошепна в ухото на хобита:
— Имай воля, път ще се намери, казва една наша поговорка и открих, че е права.
Мери вдигна очи и видя, че това е младият Конник, когото бе забелязал сутринта.
— Ти искаш да си там, където е Владетелят на Пределите, виждам го по лицето ти.
— Искам — отвърна Мери.
— Тогава ще дойдеш с мен — каза конникът. — Ще те скрия под плаща си отпред на седлото, докато се отдалечим и мракът се сгъсти още повече. Не бива да се отхвърля благородният стремеж. Идвай сега и не казвай никому!
— Сърдечно благодаря! — възкликна Мери. — Благодаря, сър, макар да не знам името ти.
— Тъй ли? — промълви конникът. — Наричай ме тогава Храброшлем.
И така, когато кралят потегли, Мериадок хобитът седеше пред Храброшлем и мощният сив жребец Вихрогон не усети товара, защото Храброшлем, макар и жилав и добре сложен, беше по-лек от мнозина други бойци.
Препускаха напред към Сянката. Тази нощ лагеруваха на дванадесет левги източно от Едорас, сред върбалаците, където Снегоструй се вливаше в Ентомил. А сетне продължиха през Диплище, през Блатни предел, където от дясната им страна по границите на Гондор вековни дъбрави покриваха подножията на хълмовете в сянката на величавия Еловръх; далече наляво мъгли тегнеха в блатата, подхранвани от Ентомил. В похода ги пресрещаха слухове за боеве из Севера. Бясно препуснали самотни мъже носеха вести за вражески нашествия по източните граници, за армии от орки, нахлули в Роханската степ.
— Препускайте! Препускайте! — викаше Еомер. — Късно е вече да променяме целта. Ентомилските мочурища трябва да опазят фланговете ни. Трябва да бързаме. Препускайте!
И тъй крал Теоден напусна владенията си и дългият път се виеше миля подир миля и отминаваха сигналните хълмове: Каленхад, Мин-Римон, Ерелас, Нардол. Но кладите бяха изгаснали. От край до край равнините бяха сиви и безмълвни, а сянката се сгъстяваше и надеждата в сърцата им гаснеше.
Гандалф събуди Пипин. В стаята горяха свещи, защото през прозорците вместо светлина проникваше мътен здрач, въздухът бе натежал като пред буря.
— Кое време е? — прозина се Пипин.
— Минава два часът — каза Гандалф. — Време е да ставаш и да се приведеш в приличен вид. Викат те при Владетеля на Града да чуеш новите си задължения.
— А закуска приготвил ли е?
— Не! Аз съм приготвил — друго няма да получиш до пладне. Сега храната е ограничена със заповед.
Пипин печално огледа малката питка и крайно недостатъчната (според него) бучица масло, които му бяха изпратени заедно с чаша обезмаслено мляко.
— Защо ли ме доведе тук? — промълви той.
— Знаеш много добре — отвърна Гандалф. — За да те опазя от нова беля, и ако не ти харесва тук, не забравяй, че сам си си виновен.
Пипин премълча.
След малко двамата с Гандалф отново крачеха по хладния коридор към портата на Високата зала. Денетор седеше в сивия здрач — като стар, търпелив паяк, помисли си Пипин; от вчера сякаш не бе помръднал. Той кимна на Гандалф да седне, а Пипин остана да стои, без да му обръщат внимание. След няколко минути старецът се обърна към него:
— Е, драги Перегрин, надявам се, че си използвал вчерашния ден полезно и приятно? Макар да се боя, че в нашия град трапезата е по-оскъдна, отколкото би желал.
Пипин изпита неприятното чувство, че Владетелят на Града някак е узнал почти всичко, що бе извършил и казал от вчера насам, а се досеща и за мислите му. Не отговори на задявката.
— И тъй, с какво ще ми служиш?
— Мислех, сър, че ти ще ми посочиш задълженията.
— Ще го сторя, като разбера за какво те бива — каза Денетор. — Но може би ще го узная по-бързо, ако останеш при мен. Моят камериер помоли да го пусна във външния гарнизон, тъй че засега ще заемеш мястото му. Ще ми прислужваш, ще носиш поръчения и ще разговаряш с мен, ако войната и съвещанията ми оставят малко свободно време. Можеш ли да пееш?
