— Тогава ме вържете на коня, закачете ме на стремето или измислете нещо — възрази Мери. — Пътят е дълъг, но ако не мога да яздя, ще го пробягам пеш, пък ако ще да си разраня нозете и да пристигна седмици след вас.
Теоден се усмихна.
— Предпочитам да те взема на моя Снежногрив. Засега поне ще дойдеш с мен в Едорас и ще видиш Медуселд — натам отивам. Дотам Стиба ще издържи, големият бяг започва едва като стигнем до равнините.
Еовин се изправи.
— Ела сега, Мериадок! — каза тя. — Ще ти покажа какви доспехи съм ти приготвила.
Двамата излязоха заедно.
— Само това ме помоли Арагорн, да те въоръжа за битката — продължи Еовин, докато крачеха между палатките. — Изпълних молбата както можах. Сърцето ми предчувствува, че ще ти потрябват доспехи, преди да дойде краят.
Тя въведе Мери в една барачка сред шатрите на кралската стража и оръжейникът й поднесе малък шлем, кръгъл щит и друго снаряжение.
— Не ти намерихме ризница по мярка — каза Еовин, — нито пък имахме време да изковем броня, но ето ти як кожен корсет, колан и кинжал. Меч си имаш.
Мери се поклони и дамата му показа щита, който приличаше на получения от Гимли и беше украсен с емблемата на белия кон.
— Вземи всичко това и го носи към победа! — каза тя. — А сега на добър час, благородни Мериадок! Може пак да се срещнем някой ден.
И тъй сред прииждащия здрач Кралят на Пределите се приготви да поведе цялата си конница на изток. Сърцата бяха натежали и не един мъж тръпнеше в сянката. Ала роханците бяха непреклонни, верни на краля си и само нарядко се раздаваха ридания и вайкане, дори и в лагера сред Твърдината, където бяха настанени бежанците от Едорас — жени, деца и старци. Съдбата бе надвиснала над тях, ала те я гледаха мълчаливо.
Бързо отлетяха два часа и ето че кралят възседна своя просветващ в полумрака бял жребец. Изглеждаше висок и величав, макар изпод островърхия шлем да се сипеха белоснежни къдрици; мнозина се дивяха и сърцата им олекваха, като го виждаха тъй непокорен и смел. По широките брегове на шумната река се бяха строили в отряди около пет хиляди и петстотин конници в пълно бойно снаряжение и стотици други мъже с леко натоварени резервни коне. Изсвири самотна тръба. Кралят вдигна ръка и армията на Пределите безмълвно се раздвижи. Най-отпред яздеха дванадесет прославени конници от кралския род. Сетне идваше кралят с Еомер от дясната му страна. Беше се сбогувал с Еовин горе в Твърдината и споменът за раздялата го мъчеше, но той отклони мислите си към предстоящия път. Зад него Мери яздеше Стиба заедно с вестоностците от Гондор, а подир тях бяха още дванадесет души от кралския род. Минаха покрай дългите редици изпращачи със сурови, застинали лица. Но когато почти бяха стигнали до края на редицата, един от хората се вгледа проницателно в хобита. Младеж, помисли си Мери, като го изгледа на свой ред, не тъй висок и широкоплещест като останалите. Зърна проблясъка на ясни сиви очи, сетне изтръпна, защото изведнъж осъзна, че това е лице на човек без надежда, тръгнал да дири смъртта.
Спуснаха се по сивия път покрай подскачащия по камъните Снегоструй, минаха през селцата Подчернино и Вишесток, където скръбни женски лица надничаха от мрачните врати и тъй, без рог, арфа и мъжка песен започна големият поход към Изтока, за който отподире напяваха много поколения рохански стихоплетци.
И наистина кралят пристигна в Едорас сред гъстеещия мрак, макар да беше пладне. Спря само за малко и към армията му се присъединиха шестдесет Конници, закъснели за мобилизацията. След като се нахрани, той отново се приготви за път и топло се сбогува със своя оръженосец. За последен път Мери помоли да не се разделя с него.
