— Мрачни вести, макар да ги очаквах — промълви Теоден. — Но предай на Денетор, че даже и да нямаше заплаха за Рохан, пак щяхме да се притечем на помощ. Ала претърпяхме тежки загуби в битките с предателя Саруман и както сам казваш, трябва да помислим за северните и източните граници. Мрачният владетел, изглежда, е събрал тъй мощна войска, че може да се сражава с нас край Града и в същото време да нанесе съкрушителен удар през Реката нейде отвъд Портата на кралете. Но да не говорим вече за предпазливост. Ще дойдем. Мобилизацията е насрочена за утре. Щом се съберем, ще потеглим. По-рано бих могъл да пратя през равнините десет хиляди копия за ужас на врага. Боя се, че сега ще са по-малко, не ще оставя крепостите без охрана. Ала поне шест хиляди ще препуснат подир мен. Кажи на Денетор, че в този час сам кралят на Пределите ще потегли към Гондор, макар че може и да не се завърне. Най-много седмица остава, додето чуете откъм Севера вика на Еорловите синове.
— Седмица! — възкликна Хиргон. — Е, нека е тъй, щом трябва. Но ако не дочакаме друга, незнайна помощ, след седмица навярно ще заварите само рухнали стени. И все пак поне ще помрачите пиршеството на орките и смуглите мъже в Бялата кула.
— Поне това ще сторим — каза Теоден. — Но аз самият току-що идвам от битка и дълъг път и сега ще се оттегля да почина. Остани тук тази нощ. Утре ще видиш сбора на Рохан и ще препуснеш назад с нови сили и разведрено сърце. Утрото е по-мъдро от вечерта.
С тези думи кралят стана от трапезата и всички се изправиха.
— Сега идете да почивате и спете добре — каза той. — А ти, драги Мериадок, засега няма да ми трябваш. Но бъди готов да те повикам, щом изгрее слънцето.
— Ще бъда готов — отвърна Мери, — дори да ме повикаш по пътя на Мъртвите.
— Не изричай злокобни слова! — каза кралят. — Може и други пътища да носят това име. Но не съм казал, че ще ме придружаваш по пътя. Лека нощ!
— Няма да позволя да ме оставят тук, докато се върнат! — заяви Мери. — Няма, няма!
И като си повтаряше тези думи, най-сетне заспа в палатката. Призори го разтърси непознат боец.
— Събуди се, благородни Холбитла! — викна той.
Мери бавно се изтръгна от дълбокия сън и стреснато се надигна. Стори му се, че още е съвсем тъмно.
— Какво има? — запита той.
— Кралят те вика.
— Но слънцето още не е изгряло!
— Не е и днес няма да изгрее, благородни Холбитла. Сякаш завинаги е изчезнало под тежките облаци. Но дори слънцето да спре, времето не чака. Побързай!
Тършувайки за дрехите си, Мери надникна навън. Светът бе притъмнял. Даже въздухът изглеждаше кафяв и всичко наоколо беше сиво и черно, без сенки; безмълвие обгръщаше света. Не се виждаше дори формата на облаците, само далече на запад хищните пръсти на необятния здрач продължаваха да пъплят и през тях прозираше мъждива светлина. Отгоре надвисваше тежък, мрачен и безформен свод и зората сякаш чезнеше, вместо да се разгаря.
Наоколо тълпите гледаха нагоре и тихо разговаряха, всички лица бяха сиви и печални, по някои се изписваше страх. С натежало сърце Мери пристигна при краля. Тук беше Хиргон, гондорският вестоносец, а до него стоеше още един мъж в подобно облекло, но по-нисък и широкоплещест. Когато Мери влезе, той говореше на краля:
— От Мордор идва, господарю. Започна снощи по залез слънце. От хълмовете в Източния предел на твоето кралство го видях да се надига и да пълзи по небето, цяла нощ препусках, а той поглъщаше звездите зад мен. Сега огромният облак е надвиснал над земите оттук до Планините на Сянката и става все по-гъст. Войната вече е започнала.
Известно време кралят седя мълчаливо. Накрая заговори:
— Значи най-сетне идва великата битка на нашето време, която ще донесе края на много неща. Но поне вече няма защо де се крием. Ще препуснем направо по откритите пътища и с цялата бързина, на която сме способни. Сборът да почне веднага, не чакайте закъснелите. Имате ли достатъчни запаси в Минас Тирит? Ако ще бързаме, значи трябва да яздим без багаж и ще вземем храна и вода само колкото да ни стигнат до битката.
— Отдавна сме приготвили огромни запаси — отвърна Хиргон. — Сега препускайте без товар, колкото се може по-скоро!
— Щом е тъй, свикай глашатаите, Еомер — нареди Теоден. — Нека Конниците да се строят!
Еомер излезе. След малко в Твърдината засвириха тръби и отдолу долетя отговор, но песента им вече не звучеше ясно и смело, както я бе чул Мери снощи. Ревяха глухо, дрезгаво и зловещо в натежалия въздух.
— Потеглям на бой, драги Мериадок — обърна се кралят към Мери. — Не след дълго ще съм на път. Освобождавам те от службата, но не и от дружбата си. Ще останеш тук и ако искаш, ще служиш на лейди Еовин, която ще ръководи народа, докато ме няма.
— Ама… ама, господарю — заекна Мери. — Нали ти предложих меча си. Не искам да се разделяме така, кралю Теоден. Всичките ми приятели потеглиха на бой, срамота ще е да остана назад.
— Но ние яздим на мощни и бързи жребци — каза Теоден — и колкото и да е голямо сърцето ти, не можеш да яздиш такъв кон.
