— Остави Ган-бури-Ган да свърши — прекъсна го Дивия човек. — Много пътища знае той. Ще води вас по път, дето няма ями, не скита горгун, само Диви хора и зверове. Много пътища изградени кога народ от каменни къщи бил силен. Те рязали хълмове както ловец реже месо от плячка. Диви хора мислил те яде камък на трапеза. Някога те ходил с големи каруци от Друадан чак до Римон. Вече не ходи. Път забравен, но Диви хора помни. По хълм и зад хълм крие той под трева и дървета там, отвъд Римон, надолу към Дин и накрай връща при път на Конни хора. Диви хора покаже на вас тоя път. Тогава вие убива горгуни и прогони лоша тъмнотия с лъскаво желязо, а Диви хора може връща да спи в диви гори.
Еомер и кралят заговориха помежду си на своя език. След малко Теоден се обърна към Дивия човек.
— Ще приемем предложението ти. Дори да ни чакат вражески пълчища, що от туй? Рухне ли Каменният град, за нас няма връщане. Спасим ли го, тогава орките сами ще попаднат в капан. Ако си ни верен, Ган-бури-Ган, ще те надарим богато и ще спечелиш вечната дружба на Пределите.
— Мъртви хора не става приятел на живи и дарове не дава — отвърна Дивия човек. — Но ако оживееш подир Мрака, тогава оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове. Ган-бури-Ган няма води в капан. Той сам тръгне с баща на конни хора и ако води лошо, ти го убивай.
— Тъй да бъде! — каза Теоден.
— Колко време ще ни трябва, за да заобиколим врага и да се върнем на пътя? — запита Еомер. — Щом ще ни водиш, трябва да се движим със скоростта на пешеходец, а и предполагам, че пътят е тесен.
— Диви хора бързо ходи — каза Ган. — Ей там, в Камен проход — той махна с ръка на юг — път широк колкото четири коня, ама стеснява в начало и край. Див човек може стигне до Дин от зора до залез.
— Значи трябва да смятаме седем часа за челните отряди и десет за останалите — каза Еомер. — Непредвидени пречки могат да ни забавят и ако цялата армия се разтегли, дълго ще се бавим, докато я подредим отвъд хълмовете. Кое време е сега?
— Кой знае? — отвърна Теоден. — Наоколо е вечна нощ.
— Наоколо мрак, ама не вечна нощ — обади се Ган. — Кога Слънце идва, ние я усеща, макар и скрита. Тя вече изкачва по Източни планини.
— Тогава да тръгваме час по-скоро — каза Еомер. — Дори и тъй, едва ли ще успеем днес да помогнем на Гондор.
Без повече да се бави, Мери се изниза и зачака командата за поход. Оставаше последният преход преди битката. Не вярваше мнозина да оцелеят. Ала си спомняше за Пипин и пламъците в Минас Тирит и прогонваше ужаса от сърцето си.
Този ден всичко мина добре — не се мярна нито един от враговете, които ги дебнеха напред. Дивите хора ги бяха оградили с бдителни ловци, та нито орк, нито скитащ съгледвач да не узнае за движението из хълмовете. Колкото по-близо идваха до обсадения град, толкова повече помръкваше денят и Конниците отминаваха като дълги върволици от сенки на хора и коне. Начело на всеки отряд вървеше див горянин; старият Ган крачеше до краля. Бяха потеглили по-бавно, отколкото се надяваха, защото Конниците изгубиха време, докато се движеха пеша и водеха конете си, търсейки пътеки през гъсто обраслите хребети зад бивака и надолу, към потайния Камен проход. Едва късно следобед челните отряди стигнаха до обширни сиви гъсталаци, които се простираха отвъд източния склон на Амон Дин и закриваха широк пролом сред хълмистата верига, водещ право на изток, от Нар дол до Дин. В древни времена по пролома бе минавал коларски път към главното шосе през Анориен, но вече от дълги поколения дърветата го бяха покорили и пътят бе изчезнал, разбит и погребан под листата на безбройни години. Ала гъсталаците предлагаха на Конниците последната надежда за прикритие, преди да препуснат на бой; оттатък се простираше пътят и долината на Андуин, а на изток и на юг склоновете бяха скалисти и голи, сгърчените хълмове набираха сили и издигаха бастион над бастион към огромния масив на Миндолуин.
Челният отряд спря. Колоните се изнизваха от Камен проход, разпръскваха се и заемаха места за лагеруване под сивите дървета. Кралят свика командирите на съвет. Еомер прати съгледвачи да разузнаят пътя, но старият Ган поклати глава.
— Няма смисъл пращаш Конни хора — каза той. — Диви хора вече видели каквото може да се види в лош въздух. Те скоро идва и говори на мен тук.
Командирите се събраха: тогава от гъсталака предпазливо се измъкнаха нови тантурести пукели, толкова подобни на стария Ган, че Мери едва можеше да ги различи. Те заговориха със стария Ган на странния си гърлен език. След малко той се обърна към краля.
— Диви хора казва много неща. Първо, бъди бдителен! Още много хора лагерува отвъд Дин, на един час ходене нататък. — Той размаха ръка на запад към черния хълм. — Но никой не мярка оттук до нови стени на Каменен народ. Стени вече не стоят — горгун съборил тях със земна гръмотевица и тояги от черно желязо. Те непредпазливи и не оглежда наоколо. Мисли техни приятели пази всички пътища!
При тия думи старият Ган издаде чудноват бълбукащ звук, сякаш се смееше.
