Изведнъж кралят подвикна на Снежногрив и конят се хвърли напред. Зад него се люшна по вятъра Флага с бял кон на зелено поле, ала той го изпревари. Отзад тътнеха с копита конниците от свитата, но той си оставаше начело. Еомер препускаше и лудия бяг развяваше бялата опашка на шлема му, челната колона на първия еоред ревеше като пенлив прибой, ала никой не можеше да догони Теоден. Сякаш го бе обзело безумие или бойната ярост на прадедите вливаше нов огън в жилите му и той се носеше със Снежногрив като древен бог, както Ороме Велики, летял в младините на света към битката на Валарите. Платненото покривало се смъкна от златния му щит — и гледай ти! — щитът засия като слънце и тревата лумна в зелени пламъци под белите нозе на жребеца. Утро идеше, утро и морски вятър, мракът отстъпи, пълчищата на Мордор запищяха и ужас ги обзе, те бягаха и умираха, а гневни копита тъпчеха по тях. И тогава над цялата роханска армия избухна песен. Те пееха и косяха врага, опиянени от боя, и прекрасната, страховита песен летеше все напред към Града.
Но не оркски главатар, не разбойник водеше щурма срещу Гондор. Мракът се разкъсваше ненавреме, далеч преди часа, определен от господаря му. Засега съдбата му изменяше и светът се обръщаше против него, тъкмо когато протягаше ръка да я сграбчи, победата се изплъзваше от ноктите му. Ала ръката му бе дълга. Все още командуваше, все още обладаваше огромна сила. Крал, Дух на Пръстена, Повелител на Назгулите, владеещ не едно оръжие. Той напусна Портата и изчезна.
Теоден крал от Пределите бе достигнал пътя от Портата към Реката и зави към Града, до който оставаше по-малко от миля. Търсейки нови врагове, той позабави ход, рицарите го застигнаха и Храброшлем беше сред тях. Отсреща, край стената, хората на Елфошлем бяха нахлули сред обсадните машини и сечаха, мушкаха, изблъскваха врага в огнените ями. Бяха прелетели почти през цялата северна половина на Пеленор и зад тях горяха лагери, орки бягаха към Реката като стада пред ловеца, а Рохиримите препускаха сред тях накъдето си искат. Но още не бяха разкъсали обсадата, не бяха овладели Портата.
Вражески пълчища се тълпяха пред нея, а из другата половина на равнината имаше нови армии. Основните сили на Харадримите бяха южно от пътя и конниците им се сбираха около знамето на своя главатар. А той погледна напред и сред разгарящата се зора забеляза флага на краля, избързал далече в боя само с неколцина придружители. Люта злоба го изпълни, той изкрещя и като развя знамето с черна змия на ален фон, препусна против белия кон на зелено поле. Подир него се втурнаха огромни тълпи и ятаганите на Южняците излетяха от ножниците като падащи звезди.
Тогава Теоден го зърна и вместо да изчака набега му, подвикна на Снежногрив и стремглаво връхлетя насреща. С оглушителен трясък се сблъскаха. Но по-буйно кипеше бялата ярост на Северняците, по-майсторски владееха те страшните си копия. Малцина бяха, ала профучаха покрай Южняците като горски пожар. Сред най-лютата, битка летеше Теоден, син на Тенгел, и копието му се разтресе, когато повали главатаря им. Пришпори напред, към знамето, мечът му изсвистя и посече дръжка и знаменосец, черната змия се сгромоляса. Оцелялата вражеска конница обърна гръб и побягна надалеч.
Но гледай ти! Сред славата на краля златният му щит изведнъж помръкна. Младото утро изгасна в небето. Наоколо падна тъма. Конете заритаха, зацвилиха. Излетели от седлата мъже се търкаляха по земята.
— Към мен! Към мен! — викна Теоден. — Насам, Еорлинги! Не бойте се от мрака!
Ала обезумял от ужас, Снежногрив се изправи на задни крака, сякаш се бореше с въздуха, и със страшен писък се стовари на хълбок. Беше го пронизало черно копие. Кралят падна под него.
Огромната сянка се спусна като връхлитащ облак. И всички съзряха, че това е крилата твар — може би птица, ала невиждана по размери, при това гола, без пух или пера, а мощните криле приличаха на кожеста мрежа между костеливите пръсти; от нея се носеше непоносима смрад. Навярно бе създание на древния свят, чийто род доживяваше сетните си дни из забравени хладни планини под Луната и в гнусно гнездо бе излюпил това последно изчадие на злото. А Мрачният владетел го бе взел и отхранил със скверни отрови, докато израсне неимоверно над всички крилати създания, а сетне го бе пратил да носи слугата му. Надолу, надолу се спусна то, сгъна мрежести криле, нададе грак и кацна върху трупа на Снежногрив, забило нокти в него и проточило дълга гола шия.
Върху му седеше огромна и заплашителна фигура в черна мантия. Стоманена корона носеше, ала между нея и одеждите не се виждаше нищо освен смъртоносния блясък на очите — това бе Повелителят на Назгулите. Преди да се разсее мракът, той бе повикал крилатата твар и бе излетял, а сега се завръщаше да донесе гибел, да превърне надеждата в отчаяние и победата в смърт. В ръката си стискаше грамаден черен боздуган.
