— Добри вести! — възкликна Еомер. — Дори сред тоя мрак отново просветна надежда. Хитрините на Врага често се обръщат против него. Проклетият мрак ни беше закрила. Ето че в трескавата си жажда да съсипят Гондор и да не оставят камък върху камък, орките сами предотвратиха онова, от което най-много се боях. Трудно бихме превзели външната стена. А сега ще можем да профучим през проломите… ако се доберем до тях. — Още веднъж ти благодаря, Ган-бури-Ган, царю на горите — каза Теоден. — Дано съдбата те възнагради за вестите и доброто водачество!

— Убий горгун! Убий орки! Няма по-сладки думи за диви хора — отвърна Ган. — Прогонвай лош въздух и тъмнина с лъскаво желязо!

— Тъкмо затуй сме препуснали отдалеч — каза кралят — и ще се помъчим да го сторим. Но само утрешният ден ще покаже дали ще успеем.

Ган-бури-Ган приклекна и в прощален жест докосна земята с костеливото си чело. Сетне се изправи, сякаш готов да си тръгне. Но внезапно застина, вдигнал поглед нагоре като изненадан горски звяр, душещ непознат полъх. В очите му проблесна светлина.

— Вятърът се променя! — викна той и в следващия миг като по вълшебство изчезна в сумрака заедно със спътниците си и Роханските конници вече никога не ги видяха. Не след дълго далече на изток неясно затътнаха тъпани. Ала в цялата армия ни едно сърце не се сви от боязън, че Дивите хора могат да им изменят, макар да изглеждаха странни и грозни.

— Нататък нямаме нужда от водач — каза Елфошлем. — Мнозина конници от армията са яздили до Мундбург в мирните дни. Аз също. Като стигнем до пътя, той ще завие на юг и ще продължи седем левги, докато стигне стената около градските поля. Почти навсякъде го обграждат ливади. По тази отсечка Гондорските вестоносци винаги разчитат на най-голямата си скорост. Ще можем да яздим бързо и без много шум.

— Люта битка ни чака и ще се нуждаем от цялата си сила — каза Еомер. — Затуй предлагам да си починем сега и да потеглим през нощта, та да стигнем в полята утре, когато ще е най-светло, ако господарят не реши другояче.

Кралят се съгласи и командирите си тръгнаха. Но скоро Елфошлем се завърна.

— Съгледвачите известиха, че из равнината пред сивата гора не са открили нищо, господарю — каза той, — освен двама мъже — двама мъртви мъже и труповете на конете им.

— Е? — запита Еомер. — Какво от това?

— Ето какво, господарю: това били гондорски вестоносци, единият може да е бил Хиргон. Във всеки случаи десницата му още стискала Червената стрела, но главата му била отсечена. И друго — по всичко личи, че преди да загинат, са бягали на запад. Аз го разбирам така: на връщане са заварили врага отвъд външната стена или поне пред нея — а това е било преди две нощи, ако не са изменили на навика си да сменят конете на всеки пост. Не е имало начин да стигнат до Града и те са поели назад.

— Уви! — въздъхна Теоден. — Значи Денетор не е узнал за нашия поход и вече е изгубил надеждата да дойдем.

— Бедата не чака, но по-добре късно, отколкото никога — каза Еомер. — Дано днес старата поговорка се окаже по-вярна от когато и да било, откак е проговорил човешкият език.

Беше нощ. Роханската армия безшумно се движеше от двете страни на пътя. Дотук той се виеше в полите на Миндолуин, но сега рязко завиваше на юг. Почти право пред тях в далечината под черното небе тръпнеше алено зарево и склоновете на могъщите планини мрачно се извисяваха пред него. Наближаваха стените на Пеленор, ала денят още не бе настъпил.

Кралят яздеше в средата на челния отряд, обкръжен от свитата си. Следваше го еоредът на Елфошлем. Мери забеляза, че Храброшлем е напуснал мястото си и постепенно се промъква напред в мрака. Не след дълго вече яздеше непосредствено зад кралската стража. Изведнъж спряха. Мери чу отпред тихи гласове. Завръщаха се конни разузнавачи, които бяха избързали почти до стената. Сега идваха при краля.

— Навсякъде има пожарища, господарю — каза един от тях. — Градът е обгърнат от пламъци и полята са пълни с врагове. Но изглежда, че всички отиват към щурма. Доколкото можахме да преценим, на външната стена са останали малцина и заети да рушат, не обръщат внимание на нищо друго.

— Спомняш ли си словата на Дивия човек, господарю? — обади се друг. — В мирни дни аз живея из волната степ, Видфара се казвам и също умея да чета вестите на вятъра. Той вече се променя. Иде полъх от Юга, макар и слаб, из него се носи морски дъх. Утрото ще ни донесе нещо ново. Зората ще изгрее над пушеците, когато минеш през стената.

— Ако говориш истината, Видфара, дано те чакат блажени години подир днешния ден! — каза кралят. Сетне се обърна към най-близките от свитата си и заговори с тъй ясен глас, че го чуха мнозина от бойците на първия еоред. — Дойде часът, Конници на Пределите, чада Еорлови! Враг и огън ви чака, родният дом е далеч. Ала макар да се биете из чужди поля, славата, завоювана тук, ще е ваша навеки. Клетва сте дали — сега я изпълнете пред владетел, родина и верни другари!

Бойците удариха с копия по щитовете.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги