— Гледайте как Слънцето залязва сред пожарища! Поличба е туй за края и падението на много неща, за промяна в Приливите на света. Но този Град и неговото кралство дълги години са били под властта на наместниците и се боя, че ако вляза неканен, могат да се надигнат спорове и съмнения, а не бива да го допускаме, докато продължава войната. Не ще мина през Портата, нито пък ще посегна към короната, докато не се разбере ние ли надделяваме или Мордор. Нека разпънат шатрите ми в полето и тук ще изчакам покана от Владетеля на Града.
Но Еомер възрази:
— Ти вече развя знамето на кралете и разкри емблемата на Елендиловия род. Ще търпиш ли някой да се опълчи против тях?
— Не — каза Арагорн. — Но смятам, че не е назрял моментът, а нямам желание да се боря с друг освен с Врага и слугите му. А принц Имрахил добави:
— Мъдри са словата ти, господарю, ако приемеш в тия дела мнение от роднина на Владетеля Денетор. Той е властен и горделив, ала стар; непонятно се държи, откакто синът му бе поразен. И все пак аз не бих останал като просяк край вратата.
— Не като просяк — каза Арагорн. — Да речем, като командир на Скиталците, които не са привикнали с каменни къщи и градове.
И той нареди да свият знамето му, а Звездата на Северното кралство свали и повери на синовете на Елронд.
Сетне принц Имрахил и Еомер Рохански го напуснаха, минаха през Града сред хорската гълчава и се изкачиха към Крепостта; явиха се в Залата на Кулата да дирят Наместника. Но завариха трона му празен, а пред платформата лежеше за поклонение Теоден, крал на Пределите, обкръжаваха го дванадесет факли и дванадесет стражи — рицари от Гондор и Рохан. Над смъртното ложе висяха зелено-бели драперии, а кралят бе завит до брадата с широко златотъкано платно, върху което бе сложен голият му меч; щитът бе край нозете му. Светлината на факлите блещукаше в белите му коси като слънчев лъч сред пръските на фонтан, но лицето му бе прекрасно и младо, само покоят по него бе недостъпен за младостта, той сякаш спеше.
Постояха мълчаливо край краля, сетне Имрахил запита:
— Къде е Наместникът? И къде е Митрандир? А един от стражите отвърна:
— Наместникът на Гондор е в Домовете на изцелението. На свой ред Еомер запита:
— Къде е лейди Еовин, сестра ми, не трябваше ли и тя да лежи до краля със същите почести? Къде са я сложили? А Имрахил отговори:
— Но лейди Еовин бе още жива, когато я носеха насам. Не знаеше ли това?
Тъй внезапно нахлу в сърцето на Еомер нечаканата надежда, а заедно с нея болката на загриженост и тревога, че той не добави нищо, само се обърна и бързо напусна залата. Принцът го последва. Навън бе паднала вечерта и безброй звезди обсипваха небето. Насреща се задаваше Гандалф, придружен от човек със сив плащ; срещнаха се пред вратата на Домовете на изцелението. И двамата рицари поздравиха Гандалф, сетне запитаха:
— Търсим Наместника, а хората казват, че е в този Дом. Болест ли го е сполетяла? А лейди Еовин, къде е тя? А Гандалф отговори:
— Тя лежи вътре и не е мъртва, макар да е на прага на смъртта. Но както навярно сте чули, Владетелят Фарамир бе ранен с коварно копие, сега той е Наместник, защото Денетор почина и пепелищата са му гробница.
Скръб и изумление ги изпълниха, като чуха разказа му. Но Имрахил промълви:
— Значи победата ни е лишена от радост и с горчилка я заплащаме, щом в един и същи ден Гондор и Рохан губят владетелите си. Еомер властвува над Рохиримите. Кой ще управлява Града междувременно? Дали да не пратим да повикат господаря Арагорн?
— Той е тук — изрече мъжът в плаща.
И като пристъпи в светлината на фенера край вратата, всички видяха, че това е Арагорн, наметнат над бронята със сивия плащ от Лориен и без никакъв друг знак освен зеления камък на Галадриел.
— Дойдох, защото тъй ме помоли Гандалф — каза той. — Но засега съм само командир на Дунеданците от Арнор. Владетелят на Дол Амрот ще управлява Града до събуждането на Фарамир. Но моят съвет е Гандалф да ни ръководи занапред в цялата борба срещу Врага.
Всички се съгласиха с това. Тогава Гандалф рече:
— Да не стоим край вратата, времето е напрегнато. Нека влезем! Единствено в идването на Арагорн е останала надеждица за болниците в Дома. Чуйте що рече Йорет, мъдрата гондорска старица: Ръцете на краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският крал.
Арагорн влезе пръв и другите го последваха. На прага стояха двама гвардейци в одеждите на Крепостта — единият висок, другият не по-едър от малко момче; щом ги зърна, той гръмко се провикна от изненада и радост:
— Бързоход! Великолепно! Знаеш ли, аз се досетих, че идваш с черните кораби. Но всички се разкрещяха „корсари“ и не искаха да ме послушат. Как го направи?
Арагорн се разсмя и стисна ръката на хобита.
— Добра среща наистина! Но сега не е време да ти разправям за пътешествията си. А Имрахил каза на Еомер:
— Тъй ли се говори с крал? Но може би той ще приеме короната под някое ново име!
Арагорн го чу и се обърна.
