— Виж какво, най-добре ще е час по-скоро да дойдеш с мен — каза той. — Жалко, че не мога да те нося. Вече не се държиш на краката си. Изобщо не е трябвало да те оставят да ходиш, но прости им. Толкова ужаси сполетяха Града, Мери, че е трудно да се забележи един нещастен хобит, идващ от боя.
— Невинаги е нещастие да не те забележат — каза Мери. — Току-що не ме забеляза и… не, не мога да говоря за това. Помогни ми, Пипин! Пак притъмнява и ръката ми е тъй студена.
— Облегни се на мен, мой човек! — каза Пипин. — Хайде! Крачка по крачка. Не е далече.
— Ще ме погребвате ли? — запита Мери.
— Как щяло! — възкликна Пипин, като се мъчеше да говори шеговито, макар сърцето му да се късаше от страх и жалост. — Не, отиваме в Домовете на изцелението.
Уличката минаваше между ред високи къщи и външната стена на четвъртия кръг. Напуснаха я и излязоха на главната улица, водеща нагоре към Крепостта. Крачеха стъпка по стъпка, а Мери се люшкаше и мърмореше като насън.
„Не мога да го докарам дотам — помисли Пипин, — Няма ли кой да ми помогне? Не бива да го оставям тук.“
В този миг едно момче го задмина тичешком и за своя изненада той позна Бергил, сина на Берегонд.
— Здрасти, Бергил! — подвикна той. — Къде отиваш? Радвам се да те видя жив!
— Бягам с вести за Целителите — отвърна Бергил. — Не бива да спирам.
— Не спирай! — каза Пипин. — Само им кажи, че тук има болен хобит, не забравяй, периан, идващ от бойното поле. Мисля, че няма сили да стигне дотам. Ако завариш Митрандир, той ще се радва на тая вест.
Бергил хукна напред.
„Най-добре да изчакам тук“ — реши Пипин. Лекичко отпусна Мери на огрените от слънцето плочки, седна край него и положи главата му в скута си. Предпазливо опипа тялото и крайниците му, сетне стисна ръцете на приятеля си. Дясната беше ледена. Не след дълго лично Гандалф дойде да ги вземе. Той се приведе над Мери и погали челото му, сетне внимателно го вдигна на ръце.
— Би трябвало с почести да го внесат в този град — каза вълшебникът. — Щедро се отплати той за доверието ми; ако Елронд не бе отстъпил пред настояването ми, никой от вас нямаше да поеме на път и много по-злочести беди щяха да ни сполетят днес. — Той въздъхна. — Ето ме обременен с нова грижа, а съдбата на битката все тъй виси на косъм.
Най-сетне Фарамир, Еовин и Мериадок бяха положени в Домовете на изцелението и намериха добри грижи. Вярно, в тази късна епоха всички знания бяха изгубили древната си пълнота, ала гондорските изцелители все още бяха мъдри и изкусни в лечението на ранени и болни от всички недъзи, които можеха да сполетят простосмъртните на изток от Морето. Единствено за старостта не бяха открили лек и някогашното им дълголетие почти бе изчезнало — малцина сред тях доживяваха здрави телом и духом до сто години, освен някои родове с по-чиста кръв. Но сега, въпреки цялото си изкуство и знание, те се стъписваха пред множеството болни от неизцелим недъг; нарекоха го Черната сянка, защото бе причинен от Назгулите. Поразените от него бавно потъваха във все по-дълбок сън, който преминаваше в безмълвие, мъртвешки хлад и смърт. Болногледачите бяха убедени, че същата тежка болест е налегнала полуръста и дамата от Рохан. Понякога те все още се събуждаха към пладне и мърмореха в полусън, а лечителите се вслушваха в словата им с надеждата да узнаят нещо, което би им помогнало да разберат недъга. Но скоро те отново пропадаха в мрака и щом слънцето вземаше да клони на запад, по лицата им пропълзяваше сива сянка. А Фарамир пламтеше в нестихваща треска.
Грижовният Гандалф неуморно сновеше между болните и изслушваше всичко, що бяха чули болногледачите. Тъй отмина денят — навън великата битка продължаваше да се люшка между надежда и отчаяние, странни вести долитаха, а Гандалф не излизаше, само чакаше и бдеше, докато най-сетне червеният залез изпълни небосвода и през прозорците лъчите му огряха сивите лица на болните. На околните им се стори, че в това сияние бузите им леко поруменяват, сякаш здравето се възвръща, ала надеждата бе измамна.
Тогава старицата Йорет, най-възрастната от жените, работещи в този дом, погледна прекрасното лице на Фарамир и зарида, защото го обичаше, както го обичаше целият народ. И рече:
— Уви! Скоро ще умре. Ех, ако в Гондор имаше крале, каквито казват, че имало някога! Нали древната премъдрост ни учи: Ръцете на краля са ръце на целител. И по туй винаги може да се познае истинският крал.
А Гандалф, застанал наблизо, отвърна:
— Ще се запомнят словата ти, Йорет! В тях има надежда. Може кралят наистина да се е завърнал в Гондор, не си ли дочула странните вести, които долетяха до Града?
— Прекалено бях заета да търча насам-натам, та да слушам всичката врява — отговори тя. — Само на едно се надявам — ония дяволски убийци да не се приближат до този Дом и да смутят покоя на болните.
Тогава Гандалф изтича навън, а огънят в небето вече догаряше, тлеещите хълмове избледняваха и из полята плъзваше пепелява вечер. Докато слънцето залязваше, Арагорн, Еомер и Имрахил наближиха Града заедно със своите пълководци и рицари; когато застанаха пред Портата, Арагорн каза:
