— Прав си, на древния върховен език ме наричат Елесар, Елфически камък и Енвинятар, Обновител. — И той повдигна висящия на гърдите му зелен камък. — Но ако някога създам свой род, името му ще е Бързоход. На върховния език не ще звучи зле — Телконтар ще бъда, а подир мен и всички мои потомци.
След това те влязоха в Дома и докато вървяха към стаята, където се грижеха за болните, Гандалф разказа за подвига на Еовин и Мериадок.
— Дълго стоях край тях — каза той — и отначало те често говореха насън, преди да потънат в смъртоносния мрак. А и аз имам дарбата да виждам надалеч.
Най-напред Арагорн отиде при Фарамир, сетне при лейди Еовин и накрая при Мери. След като огледа лицата на болните и раните им, той въздъхна:
— Тук ще трябва да използувам цялата мощ и изкуство, с които съм надарен. Жалко, че Елронд не е тук — той е най-стар от нашия народ и има най-голяма сила.
А Еомер, виждайки, че скръбта и умората са го изтощили, запита:
— Не трябва ли първо да си починеш, или поне да похапнеш малко?
Но Арагорн отвърна:
— Не, времето на тия трима е към края си и най-вече времето на Фарамир. Трябва да пестим всеки миг. После той повика Йорет и запита:
— Имате ли в този Дом запас от целебни билки?
— Да, господарю — отговори тя, — но ми се чини, че не ще стигнат за всички нуждаещи се. Ала изобщо не знам откъде да намерим още; всичко се обърка в тия страховити дни, навсякъде пожари и пепелища, момчетата не смогват да търчат насам-натам, а пътищата са затрупани. Вече не помним откога на пазара не е идвал билкар от Лосарнах! Но ваше величество сигурно ще разбере, че в тоя Дом правим каквото ни е по силите.
— Ще преценя, като видя — каза Арагорн. — Още едно нещо не достига сега — време за приказки. Имате ли ателас?
— Сигурна съм, че не съм чувала за подобна билка — отвърна тя, — поне под това име. Ще ида да питам старшия билкар, той знае всички стари названия.
— Наричат я кралски лист — добави Арагорн, — може да я знаеш под това име, с което я наричат селяните напоследък.
— О, това ли било! — възкликна Йорет. — Е, с това трябваше да почне ваше величество и веднага щях да ви кажа. Не, нямаме, сигурна съм. Ама и никога не съм чувала да има големи достойнства, даже като я срещахме из горите, често казвах на сестрите си: „Кралски лист! Чудно име, питам се защо ли го наричат тъй, аз да бях крал, щях да си имам в градината по-красиви цветя.“ А иначе приятно мирише, като го смачка човек, нали? Ако можем да наречем аромата „приятен“ — „здравословен“ може би е по-вярно.
— Здравословен е наистина — каза Арагорн. — А сега, госпожо, ако обичаш господаря Фарамир, бъди бърза като езика си и изтичай да ми намериш кралски лист, ако е останало поне едно стръкче в Града.
— А ако няма — добави Гандалф, — ще метна Йорет зад себе си на коня и ще препуснем към Лосарнах, та да ме отведе в гората, но без сестрите си. И Сенкогрив ще й покаже що се казва бързина.
Когато Йорет изтича навън, Арагорн заръча на другите жени да кипнат вода. Сетне стисна с едната си ръка десницата на Фарамир, а другата положи върху челото на болника. По лицето се стичаше пот, но Фарамир нито помръдваше, нито даваше признаци на живот, само едва дишаше.
— Догаря! — обърна се Арагорн към Гандалф. Но това не е от раната. Виж! Тя заздравява. Ако го бе поразило острие на Назгулите, както мислиш, щеше да умре тази нощ. Аз бих казал, че раната е нанесена от южняшко копие. Кой извади острието? Запазено ли е?
— Аз го извадих и спрях кръвта — каза Имрахил. — Но имахме и други грижи, затова не запазих копието. Доколкото си спомням, беше най-обикновено острие, каквито използуват Южняците. Но бях уверен, че е долетяло отгоре, откъм Сенките, защото и треската, и болестта бяха непонятни; самата рана не е дълбока, нито пък е засегнала жизнено важен център. Как тогава ще обясниш всичко това?
— Умора, скръб за бащиното безумие, рана и отгоре на всичко — Черния дъх — каза Арагорн. — Той е мъж с непреклонна воля и е устоял на Сянката още преди да потегли на бой край външните стени. Мракът навярно бавно се е просмуквал в него, докато той се е сражавал да удържи крепостта. Ех, ако бях дошъл по-рано!
В този момент влезе старшият билкар.
— Ваше величество е поръчало кралски лист, както го наричат селяците — каза той, — или ателас на благородния език, а за ония, които поназнайват валинорската реч…
— Знам я — прекъсна го Арагорн — и не ме интересува дали ще кажеш асеа, аранион или кралски лист, стига да имаш малко от него.
— Прощавайте, господарю! — отвърна човекът. — Виждам, че сте не само пълководец, но и мъдрец. Ала уви, сър! Не държим запас от тая билка в Домовете на изцелението, където се лекуват само тежки рани и болести. Не знаем да има някакви достойнства, освен може би дето освежава замърсения въздух или пропъжда мимолетната посърналост. Стига, разбира се, да не обръщате внимание на древните стихчета, които разни бабички като добрата ни Йорет повтарят и до днес, без да ги разбират.
