— Зелени са тия поля в песните на моя народ — продължи той, — ала тогава бяха мрачни, сиви пущинаци в непрогледната тъма пред нас. Тъпчейки нехайно трева и цветя, ние преследвахме враговете си ден и нощ из просторните равнини, докато накрая стигнахме бреговете на Великата река. Тогава сърцето ми усети, че сме наближили Морето; безбрежни бяха водите в мрака и безброй морски птици крещяха над тях. Уви за риданията на чайките! Не ме ли предупреди Владетелката да се пазя от тях? А сега не мога да ги забравя.
— Лично аз не бих им обърнал внимание — каза Гимли, — защото тъкмо тогава най-сетне се захвана истинската битка. В Пеларгир беше основният флот на Умбар, петдесет големи кораба и безчет по-дребни ладии. Мнозина от ония, които преследвахме, бяха стигнали пристанището преди нас, понесли страха си, някои кораби бяха вдигнали платна и са мъчеха да избягат надолу по Реката или към отсрещния бряг, много от ладиите горяха. Изпаднали в безизходица, Харадримите се отбраняваха отчаяно и люто, разсмяха се, като ни зърнаха, защото все още армията им бе огромна. Но Арагорн спря и извика с мощен глас: „Елате сега! Призовавам ви в името на Черния камък!“ И изведнъж Армията на сенките, която бе изостанала назад, налетя като бурен прилив, помитайки всичко пред себе си. Дочух неясни крясъци, глухо запяха рогове и безбройни гласове зашепнаха в далечината като ехо от някаква отдавна забравена битка сред Мрачните години. Бледи мечове излетяха от ножниците, ала не знаех дали ще пронижат някого — Мъртвите вече не се нуждаеха от друго оръжие освен страха. Никой не можеше да устои пред тях. Те нахлуха на всеки кораб, който бе вдигнал платна, сетне минаха по водата към ония, които бяха закотвени; обзети от ужас и безумие, всички моряци се хвърлиха през борда и само робите останаха приковани към веслата. А ние дръзко се носехме сред враговете и ги разпръсквахме като есенни листа, докато стигнахме брега. После Арагорн изпрати на всеки от оцелелите кораби по един Дунеданец да успокои пленниците на борда и да ги освободи. Още преди да се разсее мракът, съпротивата бе сломена и наоколо нямаше нито един вражески боец — всички се бяха удавили или бягаха на юг с надеждата да се доберат пеша до родните земи. Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!
— Странно наистина — каза Леголас. — В онзи миг гледах Арагорн и си мислех колко велик и страховит Владетел би могъл да стане с тая могъща воля, ако си бе присвоил Пръстена. Ненапразно се бои от него Мордор. Но благородството на духа му е непонятно за Саурон — нали е от потомците на Лутиен. Безкрай се размотава нишката на годините, ала този род не ще пресъхне.
