Изплющя камшик. От този звук в гневното сърце на Сам лумна ярост. Той скочи, изтича напред и се изкатери по стълбата като котка. Главата му се подаде насред пода на широка кръгла зала. От тавана висеше червен фенер, западният прозорец бе висок и мрачен. Под него, край стената, лежеше нещо, но над него се бе разкрачил черният силует на орка. Той повторно надигна камшика, ала не успя да удари.
Сам изкрещя и с Жилото в ръка се хвърли напред. Оркът се завъртя, но преди да направи крачка, Сам посече китката, в която бе камшикът. Виейки от болка и страх, оркът отчаяно го нападна с приведена глава. Новият удар на Сам профуча из въздуха и загубил равновесие, той се просна по гръб, но протегна ръка да сграбчи куцукащия край него орк. Още преди да се надигне, дочу крясък и глух удар. В лудото си бягство оркът се бе препънал в стълбата и бе паднал през отворения люк. Сам повече не помисли за него. Изтича към сгушената на пода фигура. Това бе Фродо.
Беше гол и като че в несвяст лежеше върху куп мръсни парцали, с отметнати нагоре ръце закриваше главата си, а по ребрата му се виеше грозен белег от камшик.
— Фродо! Скъпи ми господин Фродо! — провикна се Сам, почти заслепен от сълзи. — Сам е тук, дойдох!
Леко надигна господаря и го притисна към гърдите си. Фродо отвори очи.
— Още ли сънувам? — измънка той. — Само че другите сънища бяха ужасни.
— Изобщо не сънувате, господарю — каза Сам. — Истина е. Аз съм. Дойдох.
— Просто не мога да повярвам — промърмори Фродо и се вкопчи в него. — Първо беше орк с камшик, после се превърна в Сам. Значи все пак не съм сънувал, като чух песента отдолу и се помъчих да отвърна? Ти ли беше?
— Точно тъй, господин Фродо. Почти бях изгубил надежда. Не можех да ви открия.
— Е, ето че можа, Сам, скъпи Сам — каза Фродо и се отпусна в гальовните му ръце, притваряйки очи като задрямало дете, когато любим глас или ръка пропъжда нощните страхове.
Сам усещаше, че може да остане навеки сред това безконечно щастие, но не биваше да си го позволи. Не стигаше да намери господаря си, тепърва трябваше да се помъчи да го спаси. Той целуна Фродо по челото.
— Хайде! Събудете се, господин Фродо! — изрече той, като се помъчи гласът му да звучи жизнерадостно, сякаш в лятно утро отмяташе завесите от прозорците на Торбодън.
Фродо въздъхна и седна.
— Къде сме? Как съм попаднал тук?
— Няма време за разправяне, трябва да се махаме оттук, господин Фродо — отвърна Сам. — Намирате се на върха на оная кула, дето я видяхме отдолу, като излизахме от тунела, преди орките да ви хванат. Не знам колко време е минало оттогава. Сигурно повече от ден.
— Само толкова ли? — учуди се Фродо. — А сякаш са цели седмици. Трябва да ми разкажеш всичко при пръв удобен случай. Нещо ме удари, нали? И аз пропаднах сред мрак и отвратителни сънища, а като се събудих, открих, че наяве е още по-зле. Отвсякъде ме обграждаха орки. Мисля, че тъкмо ми бяха сипали в гърлото някакво ужасно парливо питие. Главата ми се избистри, но бях смазан от болки и умора. Те смъкнаха всичко от мен, после двама едри гадове дойдоха и взеха да ме разпитват, разпитват, докато ми се стори, че ще полудея, а те стояха над мен, злорадствуваха и опипваха ножовете си. Никога не ще забравя лапите и очите им.
— Ще ги забравите, стига да не приказвате за тях, господин Фродо — възрази Сам. — И ако не искаме пак да ги видим, да тръгваме час по-скоро. Можете ли да вървите?
— Да, мога да вървя — каза Фродо и бавно се надигна. — Не съм ранен, Сам. Просто съм много уморен и ме боли тук.
Той докосна с ръка основата на шията си над лявото рамо. Изправи се и на Сам му се стори, че го вижда обвит от пламъци — в лъчите на надвисналата лампа кожата му изглеждаше алена. Направи една-две крачки.
— Сега е по-добре! — каза той, леко ободрен. — Не смеех да помръдна нито когато оставах сам, нито когато идваше някой от пазачите. Чак докато почна олелията и боят. Двамата едри гадове — мисля, че те се караха. За мен и вещите ми. Лежах примрял от страх. Сетне настъпи мъртвешка тишина и така бе още по-зле.
— Да, изглежда, са се карали — потвърди Сам. — Тук трябва да е имало към двеста от тия мръсни твари. Дето се вика, множко щяха да му дойдат на Сам Майтапер. Но те сами се изпотрепаха. Голям късмет, но сега няма да се бавим да съчиняваме песни за това, първо да се измъкнем оттук. Е, какво да правим? Не можете да тръгнете през Черната страна гол-голеничък, господин Фродо.
— Те ми взеха всичко, Сам — каза Фродо. — Всичко, което имах. Разбираш ли? Всичко! — Той отново се сгуши на пода с клюмнала глава, сякаш едва след собствените си думи бе осъзнал окончателната катастрофа и отчаянието го бе сломило. — Задачата се провали, Сам. Дори да се измъкнем оттук, няма спасение за нас. Само елфите могат да се спасят. Далеч, далеч от Средната земя, далеч отвъд Морето. Ако и неговата шир не отстъпи пред Сянката.
