Волята бе твърде слаба и бавна, за да удържи ръката му. Тя дръпна верижката и сграбчи Пръстена. Но Сам не го надяна; тъкмо както го бе притиснал към гърдите си, някакъв орк се смъкна с громолене надолу. Изскочи от тъмния отвор отдясно и се втурна към него. Деляха ги не повече от шест крачки, когато той вдигна глава и видя пришълеца. Сам чу пресекливия му дъх и зърна блясъка в кръвясалите очи. Грозната твар спря втрещена. Бе видяла не дребен, изплашен хобит, който се мъчеше да удържи меча в треперещата си десница — на фона на колебливата светлина се извисяваше огромен безмълвен силует, обгърнат в сива сянка; в едната си ръка държеше меч и самото му сияние ослепяваше, а другата бе стисната пред гърдите му, ала прикриваше някаква незнайна заплаха, изпълнена със съдбовна мощ.
За миг оркът приклекна, сетне с грозен крясък на ужас се обърна и хукна натам, откъдето бе дошъл. Нито едно куче не се е въодушевявало тъй, виждайки, че врагът подвива опашка, както Сам пред това неочаквано бягство. С мощен рев се хвърли подир беглеца.
— Да! Елфическият воин се развихря! — крещеше той. — Идвам. Само ми покажи пътя, инак жив ще те одера!
Но чевръстият и охранен орк бе на своя земя. Сам бе чужденец, гладен и изтощен. Витата стълба беше висока и стръмна. Сам взе да се задъхва. Оркът скоро изчезна от погледа му и вече само неясно се чуваше тропотът на краката му, устремен все по-нагоре. Сегиз-тогиз той надаваше вопъл и ехото пробягваше покрай стените. Но постепенно и сетният звук заглъхна в далечината.
Сам продължаваше да пухти нагоре. Усещаше, че е на прав път, и това силно го въодушеви. Отпусна Пръстена и затегна колана си.
— Добре, добре! — каза си той. — Де да можеше и останалите толкоз да не харесват мен и Жилото — току-виж, нещата се подредят по-добре, отколкото очаквах. Както и да е, изглежда, че Шаграт, Горбаг и съдружие са свършили почти цялата работа вместо мен. Убеден съм, че тъдява не е останала жива душа освен оня дребен подплашен плъх!
И при тия думи той се закова на място, сякаш се бе блъснал с глава в каменната стена. Пълният смисъл на изречението го порази като удар. Не е останала жива душа! Чий бе онзи ужасен предсмъртен писък!
— Фродо, Фродо! Господарю! — изрида той. — Какво ще правя, ако са ви убили? Е, най-сетне идвам право към върха, та да видя каквото трябва.
Заизкачва се нагоре, все по-нагоре. Наоколо бе тъмно, само тук-там по ъглите примигваха факли и лъч светлина прозираше през някакъв отвор, водещ към високите етажи на Кулата. Сам опита да брои стъпалата, но след двеста изгуби нишката. Сега се движеше крадешком, защото му се струваше, че нейде нагоре дочува неясен разговор. Изглежда, оцелелият не бе самичък.
Тъкмо когато усещаше, че вече не може да изтласка дъха от гърдите си, нито да застави коленете си да се сгъват, стълбата изведнъж свърши. Спря неподвижно. Гласовете звучаха гръмко и съвсем наблизо. Сам се озърна. Беше се изкатерил чак до плоския покрив на третия и най-висок етаж на Кулата — открита площадка, широка около двадесет ярда и оградена с нисък парапет. Тук стълбата беше закрита от малка сводеста стаичка насред покрива, с тесни врати на изток и на запад. Долу, на изток, Сам различаваше просторната мрачна равнина на Мордор и далечната пламтяща планина. Дълбините отново бушуваха и огнените реки пламтяха тъй яростно, че дори на това разстояние озаряваха с червен блясък върха на кулата. На запад гледката бе закрита от основата на най-горната кула, разположена в западната част на този висок двор и извисена като рог далеч над хребетите на околните хълмове. В тесния процеп на един прозорец искреше светлина. От мястото, където бе застанал Сам, нямаше и десет ярда до вратата. Тя бе отворена, ала мрачна, и точно от сянката под нея долитаха гласовете.
Изпървом Сам не се вслуша, прекрачи през източната врата и се огледа. Веднага видя, че тук, горе, е била най-лютата битка. Цялата площадка бе осеяна с мъртви орки или изпосечени и пръснати глави и крайници. Вонеше на смърт. Ръмжене, удар и крясък го накараха отново да се хвърли към укритието. Надигна се гневен оркски глас и той веднага го разпозна — дрезгав, груб, студен. Говореше Шаграт, командир на Кулата.
— Нямало пак да тръгнеш, а? Проклет да си, Снага, червейче жалко! Грешиш, ако мислиш, че съм толкова пострадал, та да се перчиш пред мен. Ела да ти изскубна очите, както на Радбуг преди малко. Ще ти дам да се разбереш, като пристигнат новите момци — ще те пратя на Корубана.
— Поне докато си жив, няма да дойдат — злобно отвърна Снага. — Вече два пъти ти казах, че свинете на Горбаг стигнаха първи до портата и никой от нашите не се измъкна. Лагдуф и Музгаш изтичаха навън, но ги застреляха. Всичко видях от прозореца, казвам ти. А те бяха последните.
