Далече долу Шаграт се смъкна по стълбата, изскочи на двора и изчезна през портата, стискайки безценния си товар. Ако Сам можеше да го види и да узнае каква скръб ще донесе това бягство, навярно би се поколебал. Но сега мислите му бяха устремени към последния етап на издирването. Предпазливо се приближи до вратата на куличката и прекрачи навътре. Обгърна го мрак. Но скоро зорките му очи доловиха отдясно мътна светлинка. Тя долиташе през отвор, водещ към нова, мрачна и тясна стълба. Стъпалата, изглежда, се виеха нагоре покрай кръглата вътрешна стена на куличката. Нейде горе мъждукаше факла.
Сам тихичко се заизкачва нататък. Стигна до пращящата факла, закрепена над една врата отляво; от другата страна имаше тесен прозорец, обърнат на запад — едно от червените очи, които двамата с Фродо бяха зърнали отдолу, когато излизаха от тунела. Сам бързо отмина вратата и се втурна към втория етаж, изтръпнал от очакването всеки момент някой да го нападне изотзад и да вкопчи смъртоносни пръсти в гърлото му. След малко стигна до източен прозорец и нова факла над врата към коридор, пресичащ средата на кулата. Вратата бе отворена, коридорът тъмен въпреки колебливата светлина на пламъка и червеното зарево, което се процеждаше отвън през тесния прозорец. Сам се прокрадна по коридора. Отляво и отдясно имаше ниски вратички; и двете бяха залостени. Не се чуваше нито звук.
— Задънена улица подир всичкото катерене! — промърмори Сам. — Това не може да е върхът на кулата. Но що да сторя сега?
Тичешком се върна към по-долния етаж и опита да отвори вратата. Тя не помръдна. Пак изтича нагоре и челото му се обля в пот. Усещаше, че всяка минута е безценна, но времето летеше, а той не можеше да стори нищо. Вече не се боеше от Шаграт, Снага или което и да било друго оркско изчадие. Жадуваше само за господаря си, за един поглед към лицето му, за едно докосване на ръката му.
Накрая, изтощен и потиснат от чувството за окончателно поражение, той седна на стълбата под етажа с коридора и отпусна лице в шепите си. Наоколо царуваше спокойствие, ужасяващо спокойствие. Факлата, която догаряше още при идването му, изцвърча и угасна, усети как го залива вълната на мрака. И сетне, за свое собствено удивление, тласнат от някаква незнайна мисъл в душата си, Сам тихичко запя — тук, в безнадеждния и скръбен завършек на дългото пътуване.
Сред студената мрачна кула гласът му звучеше тъничко и треперливо — глас на изгубен и морен хобит, нито един орк не би го сбъркал с ясната песен на елфически владетел. Напяваше стари детски песнички от Графството и откъси от стиховете на господин Билбо, които изплуваха в мисълта му като мимолетни видения на родния край. И сетне в него изведнъж се надигна нова сила и гласът му зазвъня, а в простичката мелодия неканени се вмъкнаха нови, току-що съчинени слова:
— Зад крепки кули с мощен вал — подхвана той отново и тутакси млъкна. Стори му се, че долавя ответен тих гласец. Но сега не чуваше нищо. Да, чуваше нещо, но не глас. Задаваха се стъпки. В горния коридор лекичко се открехна врата, пантите изскърцаха. Сам приклекна и се ослуша. Вратата глухо тупна и се затвори, после отекна ръмжащ оркски глас:
— Ехей! Ти там, бунищен плъх! Стига си цвърчал, да не дойда да те оправя. Чуваш ли?
Никакъв отговор.
— Ха така — изръмжа Снага. — Обаче за всеки случай ще дойда да хвърля един поглед, та да видя какво си си наумил.
Пантите отново изскърцаха и надничайки над прага на коридора, Сам зърна как през отворената врата проблесна светлина и отвътре се измъкна неясната фигура на орка. Той като че носеше стълба. Внезапно отговорът осени Сам — до най-горната килия се стигаше през люк в свода на коридора. Снага изправи стълбата, закрепи я, изкатери се нагоре и изчезна. Сам го чу да издърпва резето. Сетне грозният оркски глас заговори пак:
— Лежи кротко, инак ще си платиш за всичко! Не вярвам още дълго да живееш в мир, но ако не искаш да почнем веселбата още отсега, затваряй си човката, ясно ли е? А това да ти е за спомен!
