Футболистите пристигнаха един по един. Първият съвсем навреме — точно трийсет минути след прогнозата на доктора. Остави черния си пикап на пътя, изтича по алеята и бутна вратата. Уверено и спокойно, сякаш се прибираше у дома. Ричър го повали със силен удар в тила. Отзад, с помощта на френския ключ. Младежът падна на колене, а после се захлупи по очи. Ричър му отдели нужното време и усилия. Повлече го по излъскания под на коридора, а после започна да го опакова с тиксото. Бързо и грубо. Временна работа, но съвсем достатъчно за момента. Съпругата на доктора и Дороти Коу се събудиха от тъпия удар на френския ключ, падането на тежкото тяло и пъшкането на Ричър. Излязоха от стаите си, загърнати в халати. Съпругата на доктора спря поглед на сгърченото тяло на новодошлия и каза:
— Предполагах, че ще се появят за закуска.
— Днес закуска не им се полага — рече Ричър.
— А утре? — подхвърли Дороти Коу.
— Утре е нов ден. Добре ли познаваш Елинор Дънкан?
— Тя не е виновна за нищо.
— Тази година тя ще ти прибере реколтата. Защото ще поеме управлението на бизнеса.
Дороти Коу не каза нищо.
— Може би не искаш да ти се пречкаме, нали? — подхвърли съпругата на доктора.
— Така ще е по-безопасно. Мисля, че няма да ти е приятно някой от онези типове да се стовари върху теб.
— Идва още един! — извика от трапезарията докторът. С тих, но напрегнат глас.
Вторият спортист беше сполетян от съдбата на колегата си. На същото място. Но вече нямаше накъде да бъде изтеглен. Ричър сви краката му в коленете, за да може да затвори вратата. Тиксото отново влезе в употреба.
Последен се появи онзи, който му счупи носа.
Но не беше сам.
Белият джип спря на пътя зад оградата. От мястото на шофьора слезе мъжът, който беше счупил носа на Ричър. После се отвори и другата врата. На пътя се появи младежът на име Джон. Същият, когото Ричър беше оставил в гаража със съвета да се прибере у дома и да си легне. Но той не си беше легнал. Беше изчакал нещата да се успокоят, а после беше решил да вземе участие в предстоящата веселба.
Тъпо копеле. Много тъпо.
Коридорчето беше претъпкано до такава степен, че не можеше да се стигне до вратата. Четиримата футболисти лежаха като изхвърлени на брега китове, с клюмнали глави и стегнати с тиксо крайници. Ричър ги заобиколи и пристъпи към прозореца. Новодошлите минаха покрай пикапа на Дороти Коу и джипа на Джон, като бързаха да се скрият от студа, изпълнени с радостни предчувствия.
Ричър отвори вратата да ги посрещне. Извади самоделния пищов и го насочи в гърдите на здравеняка, който го беше ударил. С плавно и някак небрежно движение на дясната ръка, като пират, който измъква пищова си. Но очите му гледаха в Джон.
— Ти ме излъга — хладно подхвърли той.
Двамата се вцепениха и смаяно се втренчиха в него. Дори малко по-смаяно от очакваното. После той се досети за тиксото върху лицето си. Наподобяващо военна маскировка. Усмихна се и чу как пластмасата тихо пропуква. Измести очи върху онзи, който го беше ударил, и успокоително подхвърли:
— Не беше кой знае какво и носът ми вече си е на мястото. Но не съм сигурен, че ти ще можеш да кажеш същото за себе си.
Новодошлите не казаха нищо.
Без да сваля поглед от онзи, който го беше ударил, Ричър протегна ръка.
— Извади ключовете от колата си и ги подхвърли насам.
— Какво? — объркано рече онзи.
— Джипът на Джон ми омръзна. Днес ще използвам твоята кола.
— Така ли?
— Сигурен съм.
Отговор не последва.
— Време е за мисловна дейност, момчета — спокойно добави Ричър. — Или ще изпълнявате заповедите ми, или ще получите по един куршум.
Първият бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Погледна ги да се увери, че са от колата, а после ги подхвърли. Връзката се удари в шубата и падна на земята. Ричър не посегна да я улови, защото искаше лявата му ръка да е свободна и да не раздвоява вниманието си.
— Как е носът ти? — попита той, отново спрял очи върху лицето на първия младеж.
— Добре — отвърна онзи.
— Изглежда така, сякаш е бил чупен.
— Два пъти — кимна онзи.
— Е, някои хора твърдят, че три е щастливо число.
Никой не отговори.
— Легни по очи на земята, Джон — меко заповяда Ричър.
Джон не помръдна.
Ричър изстреля един куршум в краката му. Оръжието ритна с огромна сила, трясъкът се разнесе надалеч. Силен и басов, като взрив в каменна кариера. Джон изпищя и подскочи на място от острите камъчета, които се забиха в пищялите му вследствие на изстрела. Ричър го изчака да млъкне и презареди помпата.
Джон легна на земята. Отначало на колене, сковано, сякаш беше в църква, после бавно опря длани на чакъла и се изпъна по очи. С видима неохота, сякаш изпълняваше командата на ядосания си треньор за сто лицеви опори.
— Докторе? — подвикна през рамо Ричър. — Донеси ми тиксото, ако обичаш.
Къщата мълчеше.
