А рамото му се движеше, защото бе използвал опората на задния си крак и се завърташе в кръста, за да набере необходимата инерция. Десният му лакът се стрелна в пролуката, появила се след замаха на противника. Целта му беше лявата очна ябълка заедно със слепоочието.
Шест удара, нанесени в рамките на три секунди.
Без правила.
Резервата в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ.
Но младежът се оказа твърд. Или се страхуваше. Или и двете. Защото отказа да се предаде. Гърбът му се раздвижи по чакъла като някаква огромна преобърната костенурка, която се опитваше да заеме нормално положение. Главата му се въртеше наляво-надясно. Може би трябваше да му отпусне осемте секунди, полагащи се на всеки изпаднал в нокдаун боксьор, но на този свят едва ли има скитник, който да не се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Затова Ричър го укроти със силен ритник в ухото, а после стъпи върху лицето му. Като отвратен стопанин, размазващ хлебарка върху излъскания под на кухнята си. Проскърцването на смазания нос прозвуча съвсем ясно, доста по-силно от пъшкането и сумтенето на нещастника.
Край на мача. Осем удара за шест секунди. Доста слабо постижение според стандартите на Ричър. Но противникът все пак беше изключително як, обладан от спортен дух и издръжливост, очевидно свикнал на доста големи дози физическо натоварване. Имаше желание да бъде конкурентоспособен. Неособено силно, но все пак осезаемо. Ричър познаваше и по-тежки случаи. Четири години участие в студентското първенство по футбол вероятно се равняваха на четири дни физическа подготовка на рейнджърите. А той познаваше доста хора, които не бяха издържали дори и до третия ден.
Наведе се и започна да опакова младежа. Направо там, където беше паднал. Четири пласта тиксо върху китките, още четири около глезените. Свързани с половинметрови ленти около шията на жертвата. После се върна в коридора и се зае да опакова първата двойка, този път по-сериозно, без да бърза. Повлече ги по излъскания под, опря ги гръб в гръб и ги овърза заедно. Също като онези от нощната смяна. Изправи се и изпусна въздуха от гърдите си.
В същия момент отнякъде се разнесе приглушен телефонен звън.
Оказа се, че звъни телефонът на Дороти Коу. Приглушен, защото беше у нея, зад затворената врата на стаята й. Тя се показа на прага с апарата в ръка. Очите й се плъзнаха покрай четиримата овързани мъже на пода, на лицето й се появи усмивка. Сякаш изпита облекчение, че нормалният живот най-после беше взел връх след един ненормален ден.
— Беше мистър Винсънт — обяви тя. — Иска да отида в мотела, защото са пристигнали клиенти.
— Какви клиенти? — попита Ричър.
— Не ми каза.
Той се замисли за момент, после кимна:
— Добре.
Обърна се към доктора с молбата да държи шестимата футболисти на пода под професионалния си поглед, а после излезе навън и облече захвърлената на земята шуба. Разпредели обратно по джобовете импровизирания си арсенал, вдигна връзката ключове и се насочи към джипа пред оградата.
Елдридж Тайлър помръдна, но съвсем лекичко, колкото да се намести по-удобно. Вече втори час беше на позицията, която бе заел още на разсъмване. Изпълнен с търпение и с око на мерника, насочен във вратата на хамбара. Прикладът на пушката продължаваше да лежи върху торбата с ориз. Въздухът беше все така тежък и влажен, но слънцето светеше ярко и видимостта беше отлична.
Но едрия мъж с кафявата шуба го нямаше.
Все още не беше се появил.
И може би изобщо нямаше да се появи, ако фамилията Дънкан си беше свършила работата през нощта. Но Тайлър продължаваше да дебне, защото по природа си беше предпазлив и приемаше сериозно всяко излагане на риск. Имаше вероятност Дънкан да не бяха свършили нощната си работа. Което означаваше, че едрият мъж щеше да се появи съвсем скоро. И защо да се бави? Дневната светлина беше всичко, от което се нуждаеше.
