Ричър отвори вратата откъм мястото на шофьора, сложи коляно на седалката и надникна в купето.
— И така, къде отиваме? — попита мъжът, който беше водил разговора досега.
— Съвсем наблизо — отговори Ричър.
— Ще ни кажеш ли?
— Ще паркирам до форда, който подпалихте.
— Само до там?
— Нали ти казах, че е наблизо.
— А после какво?
— После ще запаля тази кола.
Двамата се спогледаха с недоумение.
Пръв се окопити мъжът, който водеше разговора.
— Нима ще караш с двама ни зад гърба си? — попита той.
— Можете да си сложите предпазните колани, ако желаете. Но за толкова малко разстояние не си струва. Аз съм внимателен шофьор и няма да направя катастрофа.
— Но…
Мъжът понечи да каже нещо, после млъкна.
— Знам — рече Ричър. — Ще бъда с гръб към вас и можете да ми скочите.
— Ами… Да.
— Но няма да го направите.
— Защо?
— Просто така. Знам, че няма да го направите.
— Защо да не го направим?
— Защото ще сте мъртви — отвърна Ричър и го простреля в челото.
Дулото леко помръдна и съдбата на втория италианец беше същата. Изстрелите почти се сляха.
Ричър се измъкна от колата и погледна на север. Деветмилиметрови патрони, марка „Парабелум“. Добра муниция. Двете гилзи вероятно вече се бяха забили в земята на около километър и половина по-нататък, пробивайки си път в замръзналата пръст.
Отби се в стая номер седем. Портфейлът беше във вътрешния джоб на палтото. В него имаше шофьорска книжка на името на Роберто Касано, издадена в Невада. С постоянен адрес в Лас Вегас. Освен това имаше четири кредитни карти и малко повече от деветдесет долара. Ричър прибра шейсет от тях, качи се в импалата и я придвижи на четирийсет метра навътре в паркинга. Залепи я плътно до обгорелия скелет на форда, изключи двигателя и се насочи към бюрото на рецепцията. Винсънт получи шейсетте долара — по трийсет за всяка нощувка, а в замяна на това той го снабди с парцали и кибрит. Ричър ги напъха в отвора на резервоара и драсна кибрита, след което изтича към бялото тахо, паркирано на банкета. Първите по-големи пламъци облизаха импалата в мига, в който той включи на скорост и потегли. Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Резервоарът избухна в момента, в който беше изминал четиристотин метра. За миг огненото кълбо и гъстите облаци дим превърнаха ламаринения силует на покрива в истинска ракета, която сякаш беше включила двигателите си и всеки момент щеше да литне към Космоса.
Елдридж Тайлър чу изстрелите. Две далечни и бързи пропуквания като почукване по врата. Нищо особено. Просто някакъв пукот, който бързо се стопи в зимния въздух. Не беше ловджийска пушка, не беше и карабина. Тайлър познаваше оръжията и начина, по който трясъкът им отекваше по въздуха. Пистолет, каза си той. На пет-шест километра от тук. Може би ловът беше приключил. Може би едрият непознат е повален. Отново се размърда. Протегна краката си. Бавно, един след друг. После повтори същото и с ръцете. Завъртя врат наляво-надясно и изпъна рамене. Извади от брезентовата си торба бутилка вода и сандвич с черен хляб, остави ги така, че да може да ги стигне, и надникна през процепа на липсващата летва. По принцип Тайлър беше предпазлив човек и си даваше сметка, че едрият непознат може би не е повален. Освен това имаше заповед да наблюдава и да чака и точно това възнамеряваше да прави.
Той се опря на ръце, извъртя тялото си и погледна назад. Слънцето се беше изместило на югоизток и лъчите му осветяваха входа на бараката. Пластмасовата изолация на опънатата жица мътно проблясваше, все още влажна от утринната роса. След десет минути ще изсъхне и отново ще стане невидима, прецени Тайлър.
После се обърна и отново зае полулегнало положение. Погледна през оптиката и пръстът му докосна спусъка.
Дороти Коу взе бърз душ в банята за гости и беше готова за работа. Насочи се към кухнята да изпие чаша кафе и да хапне препечена филийка с доктора и съпругата му, но после промени намеренията си да тръгне към мотела и попита:
— Къде отиде Ричър?
— Не съм много сигурен — отвърна докторът.
— Би трябвало да ти е казал.
— Работи върху някаква своя теория.
— Вече знае нещо. Усещам го.
Докторът замълча.
— Къде отиде? — повтори Дороти.
— Към стария хамбар.
— И аз отивам там — отсече Дороти Коу.
— Недей — рече докторът.
