— Ако се наложи, отстранете и хората на Махмейни. Ще бъде по-сигурно. Но го направете така, че да изглежда работа на Сафир или на Дънкан. Махмейни все още ми трябва, защото без него не мога да стигна до крайния купувач.
— Добре.
— Тръгвайте веднага към хотела. Там ще се срещнете с останалите, вероятно много скоро. Осъществете контакт и си изработете план за действие.
— Кой командва?
— Иранците ще поискат да са те, но няма да стане. Вие познавате хората и обстановката. Дръжте нещата под контрол и внимавайте много.
— Добре, шефе — рече Касано.
Две минути по-късно двамата с Манчини вече бяха в наетата синя импала и летяха по правия като стрела път. Трябваше да преодолеят сто километра.
Белият микробус беше все още в Канада и продължаваше да се движи на изток по шосе №3. Отдавна бе преполовил територията на Албърта. Предстоеше му да прекоси Саскачуан. Преди броени минути подмина отклонението за шосе №4, което извиваше на юг, към границата. Там скромната ивица канадски асфалт се превръщаше във величествената американска магистрала И-15, която водеше чак до Лас Вегас и от там до Лос Анджелис. Промяната в статута на някогашния коларски път беше емблематична за двете съседни държави, но въпреки това пътуването по нея си оставаше опасно. Несъмнено важна артерия, водеща до двете големи награди в далечния си край, тя със сигурност се намираше под постоянно наблюдение. Това беше причината белият микробус да се откаже от хубавата настилка и широките й платна и да продължи по изпълнения със завои планински път. Целта му беше малкото градче Медсин Хет, откъдето най-после щеше да поеме на юг и да изчезне в огромната дива пустош около езерото Пакоуки, преди да открие безименния черен път в граничещата с Америка гора.
Мъжете от фамилията Дънкан настаниха доктора начело на кухненската маса. В продължение на една дълга минута го гледаха, без да кажат нищо. Джейкъб и Сет от едната страна на масата, Джаспър и Джонас от другата.
Мълчанието беше нарушено от Джейкъб.
— Умишлен бунт ли беше всичко това? — попита той.
Докторът не отговори. След повръщането гърлото го болеше, освен това не разбра въпроса.
— А може би някакво въображаемо чувство за превъзходство? — добави Джейкъб.
Докторът продължаваше да мълчи.
— Трябва да ни обясниш — настоя Джейкъб. — Тази тема е изключително интересна и се нуждае от задълбочено изследване.
— Не знам за какво говорите — изграчи докторът.
— Може би жена ти ще знае — подхвърли Джейкъб. — Дали да не я докараме тук и да си поговорим с нея?
— Оставете жена ми на мира.
— Какво каза?
— Моля да я оставите на мира.
— Защо? Тя би могла да ни позабавлява. Правила го е и преди. Познаваме я много преди теб. Поне пет-шест пъти е идвала тук. В тази къща, в която се намираме в момента. И й беше приятно да го прави. Плащахме си, разбира се. Може би това е повлияло на отношението й. Трябва да я попиташ какво е вършила за пари.
— Гледала е бебето.
— Така ли ти каза? Всъщност не се учудвам.
— Това е правила.
— Пак я попитай някой ден. Издебни я неподготвена. Едно време твоята съпруга беше момиче с много таланти. Може би ще ти разкаже някои неща, които ще ти харесат.
— Какво искате?
— Искаме да разберем психологията на онова, което си направил — обясни Джейкъб Дънкан.
— Какво съм направил?
— Поставил си твоите регистрационни номера на нашия пикап.
Докторът не каза нищо.
— Искаме да знаем защо и това е всичко — продължи Джейкъб Дънкан. — Не е чак толкова сложно. Проява на наглост или някакво послание? Може би си искал да отмъстиш за потрошената си кола? Права ли предявяваш, или правиш някакъв намек? Сърдиш се, че сме отишли твърде далеч?
— Не знам — прошепна докторът.
— Може би номерата са били сменени от някой друг?
— Не знам кой ги е сменил.
— Но не беше ти, така ли?
— Не.
— Къде намери пикапа?
— Пред мотела. Тази сутрин. Беше паркиран до моята кола. С моите номера.
— Защо не ги върна на мястото им?
— Не знам.
— Но шофирането с чужди регистрационни номера е престъпление, нали? Или подсъдно деяние. Нима медицинските лица могат да си позволяват подобно поведение?
— Предполагам, че не.
— Но ти си го направил.
— Съжалявам.
— Няма нужда да се извиняваш. Ние не сме съд, нито пък щатска комисия. Ще трябва да измислиш някакво оправдание, за да не изгубиш работата си. Какво ще прави жена ти, ако допуснеш подобно нещо? Може би ще бъде принудена да се върне към онова, което вършеше някога. Ама ние няма да я приемем. А и кой друг би я приел? На кого му е нужна някаква дърта кучка?
Докторът не каза нищо.
— Освен това си оказал медицинска помощ на снаха ми — добави след кратка пауза Джейкъб Дънкан. — Въпреки че беше предупреден да не го правиш.
— Аз съм лекар.
— Хипократовата клетва, а?
— Именно.
— Която гласи, че на първо място не бива да вредиш.
— Не съм вредил.
— Я виж лицето на сина ми.
Докторът се подчини.
— Ти го направи — рече Джейкъб.
— Не съм.
— Бил си причината, което е едно и също. Навредил си на човек.
— Не съм аз.
— А кой?
— Не знам.
