— Според мен знаеш. Носят се слухове, които няма как да не си чул. Ние знаем, че през цялото време говорите за нас. Най-често по телефона. Нима допускаш, че това може да бъде тайна?
— Ричър беше.
— Най-после — въздъхна Джейкъб. — А ти си му бил съучастник.
— Не съм.
— Помолил си го да те закара до къщата на сина ми.
— Не съм. Той ме накара.
— Както и да е — отново въздъхна Джейкъб. — Няма смисъл да плачем за разлятото мляко. Но имаме един въпрос към теб.
— Какъв въпрос?
— Къде е Ричър в момента?
В момента Ричър се намираше в стаята си на първия етаж на хотел „Кортярд Мариот“, затънал до колене в стари полицейски рапорти. С помощта на плоската отвертка в джоба си беше разпечатал всичките единайсет кашона и бе извадил най-горните страници с цел да подреди рапортите по дати. После се бе заел да ги преглежда един по един.
Както очакваше, рапортите и бележките бяха обширни и задълбочени. Случаят бе особено чувствителен за обществеността и с него се бяха заели цели три институции — щатската полиция, Националната гвардия и ФБР. В тази компания общинската полиция се беше постарала да даде най-доброто от себе си. Подобни съвместни разследвания винаги се превръщат в състезание, а местните ченгета били решени да не го загубят. Отбелязвали всяко действие и всяка процедура, вземали мерки за спазване на закона. Папките постепенно се изпълнили с исторически сведения. Старомодни, но верни и човешки, написани на машина — вероятно някоя електрическа „Ай Би Ем“. По онова време компютрите все още били само мечта. Печатните грешки бяха старателно поправени с бял течен коректор. Хартията беше кафеникава, тънка и трошлива. Нямаше разпечатки от разговори по мобилни телефони. По онова време дори ченгетата не бяха разполагали с такива. Не бяха вземани и ДНК проби, джипиес координати също липсваха.
Досиетата си приличаха като две капки вода с онези, които самият Ричър беше изготвял в началото на военната си кариера.
Дороти се беше обадила в полицията от дома на съседката си. В неделя, в осем вечерта. Не на 911, а на местния оператор. Приложен беше запис на разговора, но от вида му личеше, че не е свален от магнетофонен запис, а по-скоро е бил преразказан от дежурния сержант. Фамилното име на Дороти беше Коу. Единствената й дъщеря Маргарет била видяна за последен път преди повече от шест часа. Била добро и послушно дете. Не създавала никакви проблеми. Била облечена в зелена рокличка и карала розов велосипед.
Дежурният сержант се свързал с капитана, а той повикал един от местните детективи, който току-що се бил освободил от дневна смяна. Името на детектива беше Майлс Карсън. Той заповядал няколко патрулни коли да се насочат на север и издирването започнало. Времето било хубаво. Имало около час до мръкване. Самият Карсън се появил в района след около четирийсет минути. Събитията през следващите дванайсет часа се бяха развили горе-долу така, както ги беше описала Дороти, докато закусваха заедно — проверка по къщите, издирване с помощта на фенерчета, призиви с рупор за проверка на всеки хамбар и допълнителна постройка, патрулиране през цялата нощ и пристигане на кучета следотърсачи, предоставени от щатската полиция с първите лъчи на слънцето. Националната гвардия се отчела с отпускането на един хеликоптер.
Майлс Карсън действал умно и задълбочено, но без резултат.
Ричър имаше две принципни забележки. Не е било нужно да чакат до разсъмване, за да докарат кучетата. Те спокойно са могли да работят и на тъмно. Но на практика това не бе имало особено значение, защото миризмата на Маргарет се е стопила в мига, в който се е качила на велосипеда. Разтопена във въздуха, отнесена от вятъра, погълната от миризмата на автомобилни гуми. Кучетата я проследили до края на алеята пред собствения й дом и спрели до там. Призивите с рупор хората да прегледат хамбарите и допълнителните си постройки също му се струваха странни. Как би реагирал виновният? Може би като се предаде? Но в защита на Карсън трябваше да признае, че на този етап той все още не бе подозирал престъпление. За пръв път започнал да мисли в тази посока чак в девет сутринта на другия ден, когато Дороти изпаднала в нервна криза и споделила подозренията си по отношение на фамилията Дънкан. Разпитът продължил час и половина, протоколът заел девет страници. След което Карсън поел по следата.
Но в началото членовете на фамилията Дънкан изглеждали абсолютно невинни.
