Когато вече почти бях дописала тази книга, срещнах Михалич — бях излязла да покарам колело. Уморих се да въртя педалите, седнах на една пейка на поляната на Битцевската гора и загледах как тийнейджърите скачат от велосипедния трамплин. Седалките на колелетата им бяха много ниско. Сигурно са специални колелета за скокове, помислих си. Иначе си бяха най-обикновени маунтънбайкове. По едно време се обърнах и видях, че Михалич стои до мен.
Много се беше променил, откакто не се бяхме виждали. Беше с модерна прическа и не носеше ретробандитски дрешки, а стилен черен костюм от колекцията „rebel shareholder“ на „Дизел“. Под сакото беше облякъл черна тениска с надпис „I Fucked Andy Warhol“. Под яката на тениската проблясваше златна верижка — нито дебела, нито тънка, точно каквато трябва. Кръгъл часовник с обикновена стоманена рамка, на краката черни „Nike Air“ като на Мик Джагър. Наистина много път бяха извървели службите от времето, когато ходех на вилата на Ежов за поредния Набоков…
— Здравей, Михалич — казах.
— Здравей, Адел.
— Как ме намери?
— С уреда.
— Никакъв уред няма. Не ме стягай. Саша ми каза.
Той седна до мен.
— Има уред, Адел, има, мойто момиче. Просто е секретен. И другарят генерал-полковник е говорил с теб така, както предвижда инструкцията. Виж, аз, като ти го показах, я наруших. И другарят генерал-полковник след това ми е поправил грешката, разбираш ли? Между другото сега пак нарушавам инструкцията. Другарят генерал-полковник обаче винаги се придържа стриктно към нея.
Вече не разбирах кой от тях лъже.
— А чистачката от спортния комплекс наистина ли работи при вас?
— Ние си имаме различни методи — уклончиво каза той.
— Няма как иначе. Голяма страна сме.
— Прав си.
Помълчахме минута-две. Михалич гледаше с интерес момчетата на трамплина.
— А Павел Иванович как е? — попитах неочаквано и за самата мен. — Още ли ви консултира?
Михалич кимна.
— Идва напоследък. Препоръча ни една книга, как беше…
— Извади от джоба на сакото си едно листче и ми го показа. На него с химикалка беше написано: „Martin Wolf. Why Globalization Works“. — Каза, че тая работа не била чак толкова лоша.
— Сериозно? — попитах. — Е, хубаво, понеже вече бях почнала да се притеснявам. Виж какво, отдавна се питам… Всичките тия типове, Вулфенсон от Световната банка, Улфовиц от Департамента по отбраната — и те ли?
— И вълците са различни, също като хората — каза Михалич. — Обаче вече изобщо не могат да ни стъпят на оная работа. Възможностите на отдела се разраснаха. Нагуал Ринпоче е единствен на света.
— Кой-кой?
— Така наричаме другаря генерал-полковник.
— Как е той, впрочем? — Не можах да се сдържа да не попитам.
— Добре е.
— Какво прави?
— Направо е затрупан с работа. А след работа ходи в архива. Изучава опита.
— Какъв опит?
— На другаря Шариков.
— А, да. Оня по чистотата…
— Като не знаеш, не дрънкай много — строго каза Михалич. — Какви ли не лъжи разправят за нас, клевети, слухове. А никой не знае истината. Когато другарят генерал-полковник за пръв път дойде на работа с новата си униформа, най-старите сътрудници чак се разплакаха. От петдесет и девета не бяха виждали такова нещо. Откакто загина другарят Шариков. Той като си отиде, и всичко се срина. На него само се крепеше.
— Той как загина?
— Искаше пръв да полети в космоса. И полетя веднага щом направиха кабина, в която да може да се вмъкне куче. Удържа ли се такъв другар!… Рискът беше огромен — от първите кораби всеки втори падаше. Но той все пак излетя. И…
— Идиот — казах. — Тщеславно нищожество.
— Тщеславието няма нищо общо. Защото защо излетя в космоса другарят Шариков? Искаше да го начука на пустотата, преди тя да го начука на него. Но не успя. Само три ъглови секунди не му стигнаха…
— Александър знае ли за Шариков? — попитах.
— Вече да. Нали ти казах — не излиза от архива.
— И какво казва?
— Другарят генерал-полковник казва, че дори титаните имат своите граници.
— Ясно. А към мен какви въпроси имат титаните?
— Всъщност никакви. Просто ми е наредено да ти предам нещо. Устно.
— Ами предавай.
— Значи ти… значи един вид излизаш с претенции, че си свръхплътеник.
— Че какво значение има това?
— Голямо. Страната ни е такава, че всички трябва да са наясно кой командва. И хората, и плътениците.
— С какво толкова преча?
— Не пречиш. Обаче свръхплътеникът може да е само един. Иначе какъв свръхплътеник ще е, а?
— Подобно пошло разбиране на понятието „свръхплътеник“ намирисва на затворническо ницшеанство — казах. — Аз…
— Чакай де! — Михалич вдигна ръка. — Не са ме пратили да те трепя. Само да те предупредя.
— Разбрах. — Въздъхнах. — И какво да правя сега? Да изчезна?
— Защо да изчезваш? Просто да кротуваш. Да помниш кой е свръхплътеникът. И да не надигаш много-много, та да си нямаме проблеми. Загря ли?
— Колкото до свръхплътеника… — почнах.
— Няма да спорим — пак ме прекъсна Михалич. — Както казва Нагуал Ринпоче, като срещнеш Буда, не е нужно да го убиваш, но не му позволявай да те вбеси.
— Щом няма да спорим — няма — казах. — Това ли беше?
— Не, имам още един въпрос. Личен.
— Какъв?
— Омъжи се за мен.
