— Самите ние — казах. — Нещо повече, ние създаваме и Бога.
— Е, тука вече се издъни, лисано — ухили се той. — Все гледаш да минеш без Бога. С какво го създаваме? С опашките си ли?
Замръзнах.
Трудно е да опиша тази секунда. Всичките ми догадки и прозрения от последните месеци, всичките ми хаотични мисли, всичките ми предчувствия внезапно се сглобиха в ослепително ясна картина на истината. Все още не разбирах всички последствия от озарението си, но вече знаех, че знам тайната. От вълнение ми се зави свят. И сигурно бях пребледняла.
— Какво ти стана? — попита той. — Призля ли ти?
— Не — казах и се усмихнах насила. — Просто за малко трябва да остана сама. Веднага. Моля те. Много е важно, много.
Светът е устроен загадъчно и непостижимо. В Русия например, за да защитят жабите от детската жестокост, татковците и майките казват, че жабите не се настъпват, понеже ще завали — и в резултат цяло лято се продънва да вали, понеже децата настъпват всяка срещната жаба. А се случва и друго: мъчиш се с всички сили да обясниш истината на някого — и внезапно я откриваш сам.
Последното впрочем при лисиците е по-скоро правило, отколкото изключение. Вече споменах, че за да разберем нещо, ние трябва да го обясним на някого. Това е свързано с особеностите на разума ни, който по предназначението си е симулакрум на човешките личности, способен да мимикрира в която и да било култура. Казано по-просто, нашата същност е в това непрекъснато да се преструваме. Когато обясняваме нещо на другите, ние се преструваме, че вече го знаем. И понеже сме умни същества, обикновено ни се налага наистина да го разберем, колкото и да увъртаме. Казват, че сребърните косъмчета в опашките ни се появявали тъкмо по тази причина.
Винаги се преструвам много естествено. И затова се преструвам винаги — много по-правдоподобно е, отколкото ако изведнъж започна да се държа искрено. Защото какво означава да се държиш искрено? Означава непосредствено да изразяващ същността си в поведението си. А щом моята същност е да се преструвам, значи за мен единственият път към това да съм наистина искрена минава през преструването. Не искам да кажа, че никога не се държа непосредствено. Напротив, изобразявам непосредственост с цялата искреност, на която е способно сърцето ми. Ох, думите пак подвеждат — говоря за нещо съвсем просто, а излиза, че съм същество с двойно дъно. Но не е така. Аз изобщо нямам дъно.
Тъй като може да се престори на каквото си ще и да се преструва както си ще, лисицата постига висшата истина в момента, в който се преструва, че я е постигнала. Най-добре е това да се прави в разговор с по-малко развита същност. Докато говорех с Александър обаче, аз изобщо не мислех за себе си. Наистина се стараех с всички сили да му помогна. А излезе, че той помогна на мен. Какъв удивителен, непостижим парадокс… Но тъкмо този парадокс е основният закон на живота.
Бях се приближавала към истината постепенно:
1. Докато наблюдавах Александър, разбрах, че върколакът насочва хипнотичния удар в собственото си съзнание. Внушава си, че се превръща във вълк, и след това наистина се превръща във вълк.
2. Когато ходихме на лов за кокошката, забелязах, че опашката ми праща илюзия на самата мен. Но не разбирах какво именно си внушавам: може би, мислех си, това е някаква обратна връзка, която ме прави лисица. Бях само на две крачки от истината, но все така не я виждах.
3. В обясненията си казах на Александър, че той и този свят са едно и също. Разполагах с всичко необходимо за окончателното прозрение. Но трябваше Александър да нарече нещата с имената им на глас. И чак тогава стигнах до истината.
Аз и светът сме едно и също… Какво си внушавам с опашката си? Че съм лисица? Не, разбрах за една ослепителна секунда, аз си внушавам целия този свят.
Седнах в поза лотос и се потопих в дълбоко съсредоточаване. Не знам колко време мина — може би няколко дни. В това състояние разликата между ден и час не е голяма. Сега, когато бях видяла главното, ми стана ясно защо преди не бях могла да забележа този уроборус (не току-така непрекъснато повтарях тази дума). Не бях виждала истината, понеже не бях виждала нищо освен нея. Тъкмо хипнотичният импулс, който опашката ми изпращаше в съзнанието ми, беше целият свят. По-точно, аз приемах този импулс за свят.
Винаги съм подозирала, че Стивън Хокинг не разбира думите „реликтово излъчване“, макар да се срещат на всяка втора страница на книгите му. Реликтовото излъчване изобщо не е радиосигнал, който може да се улови със сложна и скъпа апаратура. Реликтовото излъчване е целият свят, който виждаме около себе си, без значение какви сме — плътеници или хора.
