Сега, когато разбрах как точно създавам света, трябваше да се науча поне малко да управлявам този ефект. Но колкото и да съсредоточавах духа си, не се получаваше нищо. Прилагах всичките известни ми техники — от шаманическите визуализации, използвани от планинските варвари в Тибет, до съкровения огън на микрокосмическата орбита, практикуван от привържениците на дао. Всичко напусто — приличаше на опит да избутам планина с рамо.
И тогава си спомних за ключа. Да, Жълтия господин ми беше говорил за ключа… Винаги смятах, че това е просто метафора на правилното разбиране на същността на нещата. Но след като се бях издънила за най-главното, опашката си, може би грешах и тук? Какъв можеше да е този ключ? Какво можеше да е? Не знаех. Излизаше, че така и не съм разбрала нищо.
Съсредоточението ми се наруши, мислите ми се разсеяха. Спомних си за Александър, който търпеливо чакаше в другата стая — докато медитирах, не беше издал нито звук от страх да не наруши покоя ми. При мисълта за него както винаги ме заля гореща любовна вълна.
И тогава най-после разбрах най-най-важното:
1) нищо по-силно от тази любов нямаше у мен — а след като осъзнавах с опашката си целия свят, значи и в света нямаше нищо по-силно.
2) в потока енергия, който излъчваше опашката ми и който умът приемаше за свят, любовта изобщо я нямаше — и затова светът ми се струваше такъв, какъвто ми се струваше.
3) тъкмо любовта беше ключът, който не бях успяла да намеря.
Как не го бях разбрала веднага? Любовта беше единствената сила, способна да измести реликтовото излъчване на опашката от съзнанието ми. Отново се съсредоточих, визуализирах любовта си като ярко пламтящо сърце и бавно започнах да го плъзгам към опашката си. Докарах това огнено сърце почти до основата й и изведнъж…
И изведнъж стана нещо невероятно. В главата ми, някъде между очите, лумна дъгоцветно сияние. Възприемах го не с физическото си зрение — по-скоро приличаше на сън, който съм успяла да прекарам контрабандно в будното състояние. Приличаше на ручей под пролетно слънце, в него блестяха искри с всевъзможни оттенъци и в тази нежна светлина можеше да се стъпи, да се влезе. За да може дъгоцветното сияние да залее всичко наоколо, трябваше да спусна пламтящата топка на любовта още по-надолу, да я прекарам през точката на великата граница, която при лисиците е на три пръста от основата на опашката. Можех да го направя. Но усетих, че после никога вече няма да успея да намеря сред потоците дъгоцветна светлина това мъничко градче и останалия в него Александър. Трябваше да се махнем оттук заедно — иначе любовта ни не струваше нищо. Защото нали той ми беше дал ключа за новата вселена — без сам да го знае…
Реших веднага да му кажа всичко това. Но ми беше трудно да стана — докато бях седяла в поза лотос, краката ми бяха изтръпнали и отекли. Все пак станах някак и отидох в другата стаичка. Там беше тъмно.
— Сашенка — повиках го. — Ей! Саша! Къде си?
Никой не ми отговори. Влязох и светнах. Нямаше никого. На щайгата, която ни служеше за маса, беше сложен лист. Изписан. Взех го и примижала от ярката светлина на лампата, прочетох:
