Док изчака паузата между сетовете и каза здрасти, очаквайки поредния номер на Невидимия, но в този конкретен момент другият изглеждаше като моряк на свобода, готов да се отдаде на мига, преди отново да бъде хванат от оковите на някаква служба.
— Взех си почивен ден. — Той погледна към светлината над океана. — Но май ще взема да дезертирам.
— Ако имаш нужда някой да те метне до Топанга, кажи. Стига да не се налага да влизам вътре, на линия съм.
— О, там ситуацията се оправи. Сега всичко е наред.
— „Драк е част от бандата“90?
— Сериозно. Мацките са отговорни. Никоя вече не можеше да издържа и затова събраха пари и наеха екзорсист. Някакъв будистки свещеник от Храма в центъра. Дойде един ден, свърши си работата и сега „Бордс“ и къщата са официално дезомбирани. Сключиха с него договор за поддръжка, за да извършва редовни психични проверки на периметъра.
— А някой от групата, такова, позна ли те на мига след това?
Той сви рамене.
— Може би. Вече нямам толкова значение, колкото преди.
Когато стигнаха до колата, мъглата бе станала още по-гъста. Док и Кой влязоха, Док включи чистачките, за да направят няколко цикъла, и после поеха нагоре по Пиър Авеню.
— Нещо против да те измуфтя за една цигара? — попита Кой. Док му подаде пакета от таблото, натисна запалката и зави наляво към магистрала „Пасифик Коуст“. — Хей, какво е това копче тука?
— Ъъ, по-добре недей, това е… — потопиха се в разтърсващите костите кънтежи на Interstellar Overdrive на Пинк Флойд. Док намери копчето за звука. — … това е от Вибрасоника. Заема половината багажник, но когато ти трябва, върши работа перфектно.
Докато минаваха под пистата на летището, музиката изчезна за минутка и Док каза:
— Значи, викаш, „Бордс“ вече не са толкова зли?
— Само малко объркани от време на време. Ама има ли група, която да не е?
— Пак ли свириш с тях?
— Работя по въпроса. — Док знаеше, че това не е всичко. — Да ти кажа ли, винаги съм имал нужда да знам, че на някого му пука. Когато от Бдителна Калифорния ми се обадиха, беше сякаш някой ме е наблюдавал през цялото време, решил е, че ме иска, видял е нещо в мен, което аз не подозирам, че притежавам… „Дарба — казали му — да се въплъщаваш в различни самоличности, да проникваш, да помниш, да докладваш.“ „Шпионин — превел си Кой. — Доносник, невестулка.“ „Изключително добре платен актьор — отвърнали те, — без групита, папараци или невежи зрители, които да те притесняват.“
Но това значело да откаже хероина или най-малкото да скъса с досегашните си навици по отношение на приемането му. Разказали му истории за наркомани, които били овладели зависимостите си. Описали му нещо, наречено „по-високата дисциплина“, била по-взискателна от религиозната, спортната или военната дисциплина заради бездната, на ръба на която стоиш във всеки един момент от всеки един ден. Завели Кой на среща с няколко от тези трансцендентални друсалки и той бил удивен от тяхната енергия, от цвета им, от живата им походка, от способния им на чудновати импровизации ум. Ако Кой се справел, както се очаквало от него или още по-добре, щял да получи бонус — перкодан, или ролсройсът на опиатите, за цяла една година.
Разбира се, това значело да напусне Хоуп и Аметист завинаги. Но никой вкъщи, не спирал да си повтаря той, отдавна не е щастлив, а пък Бдителните му обещали да изпратят на Хоуп анонимно еднократно плащане, и то така, че тя да си мисли, че е от Кой. Щяло обаче да бъде представено и като нещо, оставено им от него като завещание, защото, за да може да свърши конкретно възложената му задача, той трябвало да приеме една или повече нови идентичности, а старата — тази на Кой Харлинджън, трябвало да престане да съществува. „Да инсценирам смъртта си? О, не знам, човече, в смисъл, това е много, много лоша карма. Не знам дали бих искал да, както пеят «Литъл Антъни & Дъ Импириълс», «изкушавам пръста на съдбата», разбирате ли?“ „Защо го мислиш това нещо като смърт? Защо не го мислиш като прераждане? Всеки жадува за нов, различен живот. А на теб възможността за такъв ти е дадена. Освен това ще се забавляваш, ще изложиш задника си на такива рискове, каквито никой в света на хероиновата зависимост не е виждал, а и заплащането е много, много по-добро от минималното за актьорска работа, ако някога си работил като актьор на минимално заплащане, де.“ „Може ли да получа нови зъби?“ „Фалшиви зъби? Може да се уреди.“
Било също така уредено, уверили го те, и дилърът на Кой, Ел Драно, да достави особено смъртоносен, суров и чист хероин, който после да бъде открит на мястото на свръхдозата. Посъветвали Кой да си бие достатъчно количество, за да е убедителен в спешното, но и толкова, че да не умре.
— Това определено не беше любимата ми част от историята — призна Кой на Док. — Само си казвах, гледай да не прецакаш всичко и този път, мисли, и разбира се, не го направих. Почти станах пътник.
— Откъде дилърът ти беше взел хероина? — попита Док, сякаш беше формалност.
