— Да, но адвокатите го прекратили още в зародиш. Обяснили, че двете жени работели заедно, разбирали са се добре и липсва мотив. Освен това достатъчно категорично заявили, че „ако нежеланото прокурорско преследване на вещици“ — по техни думи — изтече в пресата и по някакъв начин накърни репутацията на Евелин или друг член на едно от най-високопоставените семейства в града, то със сигурност щели да последват нежелани последици.
— Нежелани финансови последици — уточних аз.
— Точно така. Били готови да заведат дела срещу целия град и сигурно биха ги спечелили. Ето така — без разследване, без преса — случаят бил приключен — каза Кейтс. — Парите могат да купят анонимност, Зак, а многото пари купуват пълно мълчание.
— Само че сега някакъв обществен защитник се е появил от нищото, уловил е Паркър-Стийл и я е накарал да признае убийство — обади се Кайли.
— Да. А Мюриъл Сайкс вече тръби навсякъде, че това е пълна глупост и ако измъчваш някого достатъчно дълго, той може да ти признае дори, че Джими Хофа7 е погребан в собственото му мазе. Сайкс твърди, че Паркър-Стийл не е убийца, а жертва. А този град има нужда от кмет, който може да залови престъпниците, а не да ги оставя на свобода, за да убиват невинни граждани — каза Кейтс.
Тя се обърна и тръгна към покритото с пътека стълбище. Последвахме я.
— Според проучванията кметът губи позиции, а с този сериен убиец на свобода и опонент, който непрекъснато му натяква, че не е достатъчно твърд по отношение на престъпността, кампанията за преизбирането му е обречена. Освен ако не заловим този така наречен Хазмат.
Намирахме се вече в края на стълбището, когато Кайли изведнъж спря.
— Капитане — обърна се тя към Кейтс, — мога ли да бъда брутално откровена с вас?
Кейтс се обърна.
— С мен да, но не и с кмета. Говори.
— Ако вие ни кажете, че чудовището от Лох Нес се крие някъде в канализацията, ние двамата със Зак ще търсим следите му от Бронкс чак до Рокауей, докато го намерим. Не знам колко време ще ни отнеме, но ще го направим. В момента преследваме ужасно изобретателен сериен убиец, който вече четири месеца успява да заблуди ченгетата, а кметът иска от нас да го открием само за седмица?
— Точно така, Макдоналд — отвърна Кейтс.
— Ние сме полицаи. Работата ни е да заковем това копеле, преди да е убил още някого, а не да спасяваме жалкия политически задник на кмета.
— Звучиш точно като мен във времената, когато не ми се налагаше да се изразявам по политически коректен начин — засмя се Кейтс. — Но кметът посочи точно вас двамата поименно. Искате ли работата, или не?
— Напълно. И сме поласкани, че се е сетил за нас — отвърна Кайли. — Но може би е добре да се подсигури отсега и да поръча камион с хамали за покъщнината.
Стаили Спелман започнал правната си кариера в Ню Йорк преди четиридесет години като служебен защитник. Проницателната логика, състраданието към другите и личната му харизма бързо го издигнали от малкия офис на Уотър Стрийт до Конгреса, а в крайна сметка и до кметската резиденция „Грейси Меншън“.
Нито едно от тези забележителни качества обаче не беше налице у него тази сутрин. Той беше обзет от паника.
— Крайно време беше! — посрещна ни той още с влизането през вратата. Държеше да разберем, че ни е бесен, но той беше от старата школа и в смесена компания предпочиташе да запази ругатните за себе си.
Мъжът, който седеше до него, се изправи, за да ни посрещне. Беше Ървин Даймънд — най-старият приятел и най-довереният съветник на кмета. Градоначалникът можеше да излезе извън релси, и то особено по време на някоя криза. Даймънд се грижеше да го държи здраво стъпил на земята. Неофициалната му позиция в градския съвет беше „заместник-кмет по контрола на опасните последствия“.
— Детективи Джордан и Макдоналд — здрависа се с нас Даймънд, — при текущите обстоятелства не мога да кажа, че се радвам да ви видя отново, но съм сигурен, че се доверяваме на най-добрия разследващ екип в този град. Благодаря ви, че дойдохте.
— Давай по същество, Ървин — махна му с ръка кметът.
— Кметът ни управлява града и в същото време води тежка предизборна кампания — каза Даймънд. — В момента е малко притиснат, затова не е в обичайното си приветливо настроение.
— Ние също не сме, ако това е някакво успокоение — отвърна Кайли. — Ходенето на местопрестъпление е доста потискащо.
— Разбира се. Това е и първият закон на работата ни: „Каквото и да чуеш в тази стая, то е строго конфиденциално“. — Даймънд умишлено говореше бавно и наблягаше на всяка дума като учител, който разяснява основните правила в училище. — Казаното тук не бива да се повтаря пред трети лица или да се посочва в каквито и да било писмени доклади. Вие двамата приемате ли това? Съгласни ли сте?
