На алеята пред последната къща вляво беше паркиран черен микробус. Беше спрян плътно до високия жив плет, така че златистите букви на надписа „Градска полиция на Ню Йорк“ не се виждаха.
Старият ни приятел Чък Драйдън вдигна глава, щом чу колата ни да се приближава, и вместо веднага да се върне обратно към работата си, тръгна по пътеката, за да ни посрещне.
— Детективи — каза той с неразгадаема усмивка на лицето, — ето че се срещаме отново.
— Изненадана съм да ви видя тук — каза Кайли. — Наоколо няма трупове за рязане и изследване.
— О, детектив Макдоналд, разбирам, че ме смятате за такъв човек, но имам и други таланти, за които не подозирате — отвърна той.
Кайли се засмя, сякаш казаното беше смешно, а не крайно зловещо.
— Наредиха ми да прегледам мястото и да се оттегля незабавно — поясни Драйдън. — Ще ви дам предварителната информация след пет минути. Сестрата е вътре.
Елизабет О’Кийф, която се беше превърнала в разпознаваемо лице след ареста на Рейчъл и по време на съдебния процес срещу нея, ни очакваше в кухнята. Седеше на единствения стол, който не беше съборен.
— Не влизайте — каза тя. — Исках просто да огледате добре от там.
Застанахме на вратата и погледнахме бъркотията в стаята. В кухнята вонеше на вино, подът беше мокър и хлъзгав, покрит с изпочупени стъкла. Вратичките на шкафчетата от едната страна на стаята бяха изкъртени, хромираният хладилник в долната си част беше смачкан така, сякаш бе преживял челен удар с тойота.
— Някъде тук имаше и чийзкейк — каза тя и посочи към някаква маслена купчина, размазана върху един от съборените столове. — Занесете парче на областния прокурор и му кажете да си го завре отзад!
— Госпожо О’Кийф, тук сме, за да помогнем за откриването на сестра ви — каза Кайли.
— Съжалявам — извини се тя. — Обаче съм адски вбесена. Помолихме областния прокурор да осигури полицейска охрана на Рейчъл, но дузина смъртни заплахи и фактът, че съдът я обяви за невинна, не бяха достатъчни, за да го убедим.
— И все пак, когато сестра ви е била отвлечена, вие сте се обадили първо в кабинета на областния прокурор, а не на 911 — отбеляза Кайли.
О’Кийф се изправи. Джинсите и тениската й бяха мокри и омазани със същата субстанция, която покриваше и пода. Лявата част на лицето й беше ожулена, по шията и брадичката й имаше драскотини, а по китките и глезените й личеше засъхнала кръв.
— Госпожо О’Кийф — каза Кайли, — можем да ви закараме в болница.
— Наричайте ме Лиз. И не, добре съм. Дайте да се махнем от тази бъркотия.
Тя мина на пръсти покрай парчетата стъкло и ние я последвахме към малка и претрупана дневна, която изглеждаше като извадена от капсула на времето, запечатана някъде в началото на 1960-а, когато е била мебелирана за пръв път.
Аз и Кайли се настанихме на покрития с възглавнички диван, а Лиз седна на един гол дървен стол, тъй като дрехите й бяха твърде мокри, за да се докосват до дамаска.
— Не се обадих първо на областния прокурор — каза Лиз. — Обадих се на адвоката на Рейчъл — Денис Уолок. Той нямаше как да ми каже да не звъня на 911, но ми намекна, че ако набера тях, ще имам на разположение местните ченгета, които ще се отбият тук веднага щом се освободят от задълженията да проверят всички оплаквания срещу силна музика или тийнейджъри, решили да пушат трева в парка. Знам, че това са глупости, но адвокатът каза още, че ако новината стигне до местната полиция, пресата ще превърне това в поредния медиен цирк.
— Тази част въобще не е глупост — отвърна Кайли.
— Господин Уолок каза, че областният прокурор е освободил Рейчъл без никаква защита и сега може да е достатъчно засрамен, така че да извика елитен отряд от нюйоркската полиция, но предполагам, че вместо това е изпратил само вас.
— Съжалявам, че трябва да ви разочароваме, но ние сме елитният отряд — каза Кайли.
— О… Очаквах по-скоро нещо като морските тюлени.
— Разкажете ни какво се случи — подканих я аз.
— В единия миг аз и Рейчъл бяхме в кухнята и си говорехме, а в следващия двама маскирани мъже с оръжия нахлуха през вътрешната врата.
— Мислите ли, че може да са ви проследили от Ню Йорк? — попитах аз.
— Допусках, че е възможно да ни проследят, затова по пътя насам постоянно проверявах в огледалото за обратно виждане, но така и не видях никого. Дори и когато свих в еднопосочната улица. Нямаше никого.
— Какво стана, когато нахлуха?
— Накараха ни да легнем на пода. Единият завърза Рейчъл, другият прибра оръжието си, за да може да завърже мен, и тогава му забих коляно в топките. Знаете ли какво е крав мага? Това е израелска техника за самозащита.
— Знаем я добре — отвърна Кайли.
— Изучавам я, откакто ме ограбиха преди пет години. И ако ме беше нападнал само един, можех да го поваля, но срещу мен бяха двама.
— И какво стана тогава?
— Отнесоха ме в банята, завързаха ме и унищожиха всички телефони. След няколко минути ги чух да изнасят Рейчъл навън по алеята.
— Ако колата им е била паркирана наблизо, нямаше ли да я видите на идване?
— Не. Притеснявах се повече за това да не ме проследят. Изобщо не погледнах към паркираните коли.
