Възмездие полностью

— Лоша новина, момчета — каза Салви, — не бележите точка пред дамите. Мисля, че в днешно време никой няма уважение към полицаите. Дори и една дама в… — Без предупреждение той стовари дръжката на пистолета в челюстта на Гидън, разбивайки костта и разкъсвайки кожата му. Капилярите му направо избухнаха.

Из цялата стая пръсна кръв. Гидън се преви на две, но успя да се задържи на колене.

Салви се обърна към Дейв.

— Съжалявам, детектив Кейси. Разсеях се. Имахте някакви въпроси? А, да, как съм се сдобил с дневника на сина ми? Интересно! Майката на Гидън го намерила и беше така добра да го върне в семейството ни. Чудесна жена. Тя се погрижи за повечето букети на погребението на сина ми.

— Майка ти? — обърна се Дейв към Гидън. — Ти каза, че си го изгорил. Защо си запазил…

— Млъкни! — каза Гидън и изплю кръв и парчета от зъбите си.

— Знаел си, че майка ти им го е върнала?

— Разбира се, че е знаел — каза Салви.

— И аз току-що разбрах — отвърна Гидън. — Не исках да те плаша, докато се занимавахме с това, но се кълна, че щях да ти кажа веднага щом приключим тук.

— Значи си ми спестил факта, че мафията ни търси?

Гидън отвърна поглед.

— Няма смисъл да говориш с него, Дейв — каза Салви и се приближи до видеооборудването. — Я, каква хубава техника си имате тук! Значи си падате по признанията пред камера, а? Аз също. Тук сме от известно време и мисля, че Джоджо успя да го разучи. — Джоджо, включи камерата.

Джоджо не помръдна.

— Да не си глух? — каза Салви — Включи камерата.

— Не знам, татко — каза Джоджо, — дойдохме да направим каквото трябва, но да го снимаме… не знам дали е толкова добра идея.

— Недей да мислиш! — каза Слави със заплашително тих глас и вдигна ръка. — Майка ти чака това дванайсет години. Сега включи проклетата камера.

— Добре, добре — съгласи се Джоджо и пъхна пистолета в колана си. Пристъпи зад камерата и я насочи към двамата коленичили мъже. Натисна бутона за запис и червената лампичка примигна. — Започвай, щом си готов, татко — каза той.

— Добре, тогава — продължи Салви. — Май аз ще съм режисьорът на този малък филм. Това ще бъде сцената с голямото признание — тази, която всички очакват.

Той се отдалечи на няколко метра и насочи пистолета към главата на Дейв.

— А сега започвай да признаваш — каза той.

— Това място само след миг ще гъмжи от ченгета — отвърна Дейв.

— Вие сте ченгета — разсмя се Салви. — Дошли сте тук, за да измъчвате тази жена. Какво сте направили? Обадили сте се за подкрепления ли? Виж какво, Дейв — почти прошепна Салви, — изглеждаш ми разумен човек, така че ми кажи — чия беше идеята да убиете сина ми?

— Твоят син изнасили сестра ми — каза Дейв.

— Не ми пука, дори и да е изчукал баба ти, да я е накълцал и да е дал парчетата на кучето си. Вие двамата сте го убили, знам го. Сега искам да знам кой от двама ви го измисли.

— Какво значение има? Така или иначе ще ни убиеш и двамата.

— Значение ли? Значението е в това, че единият от вас е дърпал конците, а другият е бил просто изпълнител, последовател. Един от вас е взел решението да разбие главата на сина ми и да притисне лицето му под водата, докато се удави. Винаги има някой, който е водач — каза Салви и насочи пистолета си към Гидън. — Той ли беше? Действа така, сякаш той командва.

Гидън се взря предизвикателно в Салви, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по лицето му. Салви отвърна на погледа му.

— Но не командва той! — каза Салви и изрита Гидън в ребрата толкова силно, че се чу как костите му пукат. — Той не командва никого!

Гидън се свлече на пода и застена в агония.

— Оо, боли ли? Лоши новини — не първият удар е най-болезнен. Най-много боли всяка глътка въздух, която си поемаш оттук насетне. Добрата новина е, че не ти остават още много глътки въздух — каза Салви и махна с ръка към Томи Бой. — Вдигни това лайно.

Едрият мъж сграбчи Гидън за яката и го накара да се изправи на колене.

Дейв отвърна поглед и тогава я видя — някаква сянка се появи за миг и надникна през мръсния прозорец.

Беше Кайли Макдоналд.

Три дни в седмицата сутрин се опитвам да тренирам във фитнеса на управлението — тежести, бягаща пътека, колело, веднъж седмично ходя на йога. В добра форма съм — е, не чак толкова добра като на момчетата от специалния отряд, но те бяха натоварени с толкова много оборудване, че успях да настигна групата.

— Няма да успеем — каза Кайли, когато се изравних отново с нея. — Петте минути, които имахме, изтекоха, а все още имаме половин километър до…

Радиостанцията я прекъсна.

— Монитор до Червен водач — чу се оттам.

— Да, Монитор? — отговорих в движение аз.

— Виждаме ви на една от пътните камери. Имаме транспорт за вас на Двадесет и първа улица, на една пресечка от вас. Изцяло ваш е.

И като по чудо той беше точно там — голям и красив синьо-бял автобус е надпис „Градска полиция на Ню Йорк“.

— Благодаря ви, Монитор — казах аз, докато групата ни се качваше. — Накъде е крайната ни цел?

— Окото ни във въздуха ги е видяло да спират пред един гараж на Крейн Стрийт осемдесет и осем преди няколко минути.

— Тръгваме натам — казах аз и автобусът потегли.